Клонките на храстите се разлюляха. Кълбящите се в небето облаци се извиха в необичайни форми.
Появи се още един — с големината на ядосан сив балон. И заваля. Не изобщо, а конкретно. Точно върху квадратния метър, съдържащ Ринсуинд и шапката му.
Една мъничка мълния го жилна по носа.
Скоро шапката подгизна достатъчно, прогнилото дърво поддаде и Ринсуинд пропадна неизбежно към незнайната си участ в мрака.
Той си потупа джобовете и произнесе мантрата, с която дори незапознатите с магията хора си помагат в търсенето:
— Кибрит, кибрит, имах кибрит тук някъде!
Напипа клечка и я драсна трескаво върху нокътя на палеца си. Малкото димно жълто кълбо освети пръстите му и част от ръкава.
Ринсуинд се престраши да направи няколко крачки, преди да се е опарил.
Не се чуваха никакви звуци. В такава подземна кухина очакваш да чуеш капеща вода, само че тук беше доста сухо.
Той вдигна втората клечка над главата си, за да провери къде е таванът.
И се вторачи в двуметров воин, усмихващ се насреща му.
Коен пак завъртя глава.
— Ей сегичка ще ни залее тоя порой. Кво небе само…
В плътните кипящи кълба над тях имаше сериозно присъствие на червено и пурпурно, може би от неспирно мятащите се светкавици във вътрешността на облаците.
— Даскале, ти нали знаеш всичко. Оня облак що е такъв?
Господин Сейвлой се взря в далечината. Ниско над хоризонта имаше и жълтеникав облак, всъщност тъничка ивица, сякаш слънцето се опитваше да проникне отвсякъде.
— Привижда ли ми се — промълви смаян бившият учител — или наистина се разширява с всяка секунда?
Калеб пък оглеждаше нехайно вражеските позиции.
— Доста от тия типове се щурат напред-назад на кончетата си. Дано се размърдат най-сетне. Няма да киснем тук цял ден!
— Аз гласувам да нападнем, та да ги стреснем — изкряка Хамиш от количката.
— Ей, стой малко… — вдигна ръка Тръкъл. Разнесе се звън от много гонгове, придружен от пукот на фойерверки. — Тия пу… а бе, мухльовци май се наканиха.
— Е, тъй вече бива.
Коен стъпка папироската си на земята. Господин Сейвлой трепереше от възбуда.
— Някакви езически заклинания или молитви?
— Май не се налага — отхвърли предложението Коен.
Пак се озърна към ивицата, обхванала хоризонта. Тя смущаваше спокойствието му много повече от присъствието на безбройните врагове. Беше още по-широка, но избледняваше. За миг му се прииска да имаше поне един бог или богиня, чийто храм да не бе ограбил или подпалил.
А настъпващата армия изведнъж нададе страховит боен вик и нападна.
Втурна се към Ордата почти с бързината на прииждащите отвсякъде облаци.
Мозъкът на Ринсуинд полека отърси ледената коричка на ужаса.
„Ами че това е статуя — каза си той. — Никакви проблеми не ми създава. Даже не е особено майсторски изработена. Голям мъж в броня. Ей там май има още две-три…“
— Ох!
Изтърва остатъка от клечката и си облиза пръстите.
Сега му беше нужна стена. В стените обикновено имаше изходи. Е, да, те можеха да се превърнат и във входове, но не му се вярваше тук да нахълтат стражи. Долавяше дъх на древност с оттенък на буря, но над всичко властваше застояла неподвижност.
Опипваше всяко стъпало с крак.
Изведнъж отново се появи светлина. Малка синя искра изскочи от показалеца му.
Коен си приглади брадата, която като че се канеше да отлети от лицето му.
А косата на господин Сейвлой щръкна така, че му придаде още по-голяма прилика с глухарче.
Пред тях върховете на вражеските копия просветваха в здрача. Атаката сякаш се препъна в невидима преграда. Вече се чуваше и по някой писък, когато големите искри прескачаха от войник на войник.
Коен погледна нагоре.
— Леле! Я вижте туй там…
Ръката на Ринсуинд докосна камък и той внимателно запристъпва край стената. Понякога настъпваше нещо меко и податливо. Искрено се надяваше, че е земя.
После, точно на височината на рамото му, пред него се показа лост.
Хм… можеше да е капан. Но, от друга страна, за капаните в гробниците научаваш чак когато главата ти се търкулне няколко крачки встрани. Пък и строителите на клопките за мародери обикновено бяха настроени кръвожадно. Рядко налагаха на жертвите си необходимостта сами да допринесат за своята гибел.
Ринсуинд дръпна лоста.
Милионите жълти петънца на облака прелитаха над тях, носени от вятъра, който създаваха сами — доста по-бързо, отколкото подсказваха мудните движения на крилцата.
Господин Сейвлой примига стъписан.
— Пеперуди?…
Враговете бяха спрели заниманията си, за да зяпат изумителната стихия.
— Добре, Даскале, я сега да те чуя туй как ще го обясниш — подсмихна се Коен.
— Ами… може да е природно явление… Например пеперудата-монарх понякога… Ох, не знам…
Облакът налетя към могилата.
— Да не е някакво знамение? — вдигна рамене Коен. — Все някъде има храм, дето не съм го ограбил.
— На тия знамения гадното им е — намеси се Уили Момъка, — че не знаеш за кого са. Туй може да е благоприятно за Хонг и приятелчетата му.
— А, не, взимам им го!
— Не можеш да откраднеш и послание от боговете! — възрази господин Сейвлой.
— Да виждаш етикетче „Продадено“? Не, нали? Добре. Значи знамението става мое.
Коен вдигна меча си към небето и изрева:
— Боговете ни се усмихват! Ха-ха-ха!
— Защо се изсмя така? — прошепна господин Сейвлой.
— Да всея смут във войничетата.
Главатарят огледа хората си. Всеки кимна полека.
— Ясно, момчета. Туй беше.
— Ъ-ъ… Сега какво да правя? — неуверено попита господин Сейвлой.
— Ами мисли за нещо, дето много ще те ядоса. Да ти кипне кръвчицата. Все едно тия врагове са най- омразната гнусотия на света.
— Училищни директори! — процеди през зъби господин Сейвлой.
— А тъй.
— Учители по физкултура! — кресна той.
— Ъхъ.
— Момченца с дъвки в устите! — разнесе се див вой.
— Глей го, дим му излиза от ушите — одобри Коен. — Айде, нападаме!
Жълтият облак се сгъсти по склоновете на могилата и се издигна, понесен от течението.
