— Сериозно ли си се настроил да дойдеш с нас? — попита Коен.
Господин Сейвлой кимна.
— Изобщо не се колебая. И без това не вярвам да оцелея, ако ви победят, пък и… както изглежда, за вас, героите, има по-хубави места в небесата.
— Ами ти, бирнико?
Шест Благоприятни Ветрове притисна гръб до стената.
— Аз… аз май съм по-подходящ да разрушавам системата отвътре.
— Твоя си работа — вдигна рамене Коен и се извърна към Ордата. — Тия официални войни не съм ги водил досега. Как се прави?
— Ще се подредим срещу тях и ще нападнем — величествено махна с ръка господин Сейвлой.
— А, туй го разбирам. Да вървим.
Тръгнаха към изхода, бутайки количката на Хамиш. Бирникът ахна:
— Господин Сейвлой, да не си загубихте ума?
— Да. Намерих си по-добър.
Бившият учител се ухили. Преди животът му беше прекалено сложен — учебни програми, лениви и шумни класове, сърдити директори, омразни учители по физкултура. Изведнъж всичко се опрости. Държиш тъпия край и с острия ръгаш. И се надяваш на много интересна вечност в отвъдното…
Жителите на Хунхун се бяха струпали по градските стени. Не всеки ден се случва такава битка.
Ринсуинд блъскаше с лакти и риташе, за да стигне до организацията, която задружно си бе извоювала най-доброто място над градската порта.
— Вие защо още висите тук? Можехте да сте на цяла нощ път от столицата!
— Искаме да видим какво ще стане, разбира се — с недоумение отвърна Двуцветко.
— Аз знам предварително! Ордата ще бъде насечена на парченца в първия миг!
— О, забравяш за невидимите призраци-кръвопийци.
— Моля?!
— Тайната им армия. И предводителите имали такава. Гледката ще бъде интересна… ако видим нещо.
— Двуцветко, няма никакви призраци!
— Всички отричат, значи нещо не е наред — увери го Цъфтящият Лотос.
— Аз го измислих!
— Или пък само си въобразяваш, че ти си го измислил, защото си пешка в играта на Провидението — мъдро отсъди Двуцветко и добави весело: — Все същият си! Винаги песимист, а накрая всичко се оправя.
— Няма вълшебни армии! — изсъска Ринсуинд.
— Когато седем ветерани излизат срещу сто хиляди пъти по-многобройна войска, сражението може да има само един край — увери го Двуцветко.
— Именно. Радвам се, че се опомняш.
— Те ще победят. Непременно. Иначе светът съвсем се е объркал.
— Ти поне ми изглеждаш начетена — обърна се Ринсуинд към Пеперудата. — Обясни му в какво греши. В моята страна си имаме отдавна една дреболия, нарича се математика…
Момичето му се усмихна благо.
— Не ми вярваш, а? Същата си като него! Войната да не ви е като хомеопатията? Колкото по-малко войници имаш, толкова по-сигурно надвиваш, тъй ли? Не става така, макар и на мен да ми се иска. Няма удивителна сполука, няма магически решения!
— Ти обаче винаги оцеляваш — напомни Двуцветко. — Въпреки всичките ни изумително опасни приключения.
— Случайност.
— Толкова пъти поред?
— И ни изведе живи и здрави от тъмницата — добави Цъфтящият Лотос.
— Струпване на случай… Ей, я се разкарай!
Ринсуинд гневно отпъди пеперудата, която се канеше да му кацне на носа.
— Хубаво, както искате. Аз се махам. Имам си друга работа. А и после разни неприятни типове ще започнат да ме търсят.
Изведнъж забеляза сълзите в очите на Цъфтящия Лотос.
— Ние… ние си мислехме, че ще направиш нещо.
— Кой, аз ли?! Нищичко не мога да направя! Особено магии! Прочут съм с това! И не вярвайте, че Най- големите магьосници ще ви решат проблемите. Първо, няма такива, второ, не умеят, трето — аз знам най- добре, защото не съм от тях! Сами се вадете от калта! Никакви тайнствени магически армии няма да… Я стига сте ме гледали така! Не е моя вина и не е моя работа!
Обърна се и побягна.
Тълпите не му обърнаха никакво внимание.
Пред него имаше малка странична порта. Наоколо изглеждаше безлюдно. Май стражите бяха забравили задълженията си тази сутрин.
Колкото и да се боеше, мина спокойно. Тичащите хора се набиват на очи. Но тълпата по стените виждаше само армиите.
— Погледни ги само — горчиво каза той незнайно на кого, може би на Вселената като цяло. — Тъпанари. Ако бяха седем срещу седемдесет, никой не би се съмнявал чия ще е победата. А щом са седем срещу седемстотин хиляди, изведнъж започват да умуват. Все едно числата нямат никакво значение. Ха! И защо аз да се намесвам? Дори не познавам човека толкова добре. Вярно, спаси ми живота два-три пъти, но това не е достатъчна причина да умирам в ужасни мъки, защото той не може да брои до три.
Коен огледа хоризонта. Трупаха се сивосинкави облаци.
— Ще има буря.
— Ами като умрем, ще ни е все едно дали сме подгизнали — бодро вметна Уили Момъка.
— Чудна буря ще да е тая. Май напира от всички страни.
— На тия чужденци и времето им е скапано.
Коен вдигна рамене и се съсредоточи върху армиите на петимата предводители.
Бяха се подредили около избраната от него позиция. Тактиката явно щеше да е от най-простите — настъпваш и толкова. Ордата виждаше командирите, яздещи наляво-надясно пред безбройните войници.
— Добре де, как ще започнем? — промърмори Коен. — Някой ще надуе свирката за началото ли? Или почваме да викаме и нападаме?
— Обикновено се започва по общо съгласие — обясни господин Сейвлой.
— Аха.
Коен пак се обърна към гъстата гора от копия и бойни знамена. Стотици хиляди воини изглеждаха като адски много хора, погледнати отблизо.
— Сигурно никой от вас — проточи той — не е измислил нещо страхотно, за което да си е мълчал до последния миг?
— Мислехме, че ти си се сетил за нещо — учуди се Тръкъл.
Неколцина конници се отделиха от всяка армия и спряха благоразумно на повече от хвърлей копие. И зачакаха.
— Добре, ясно значи — промълви Коен. — Много неприятно, ама ще трябва да си приказваме с тях за капитулация.
— Не! — Господин Сейвлой се изненада на своя гръмко отекнал глас. — Няма да оцелеете, ако се предадете. Просто няма да умрете веднага.
Коен си почеса носа.
— Какъв беше тоя флаг… за приказки, без да те пречукат на място?
— Червен. Но виж, няма смисъл да…
