— А, веднъж ни се разби корабът на оня бряг — изпръхтя Винсънт. — Смахната земя. Гъмжи от магии. Има някакви си бобри с патешки човки, има и грамадни плъхове с дълги опашки, дето все подскачат. Пълно е с чернокожи типове. Разправят, че живеели насън. Ама им сече пипето. Само да им покажеш пустиня със сухо дърво по средата и след малко ти носят за обяд първо, второ и трето, отделно плодовете и ядките. Бирата им също е хубава.
Дълго мълчание. А после…
— Ей, тука дали имат бардове? Голям срам ще е, ако ни пречукат, пък няма кой една песен да съчини за туй.
— В толкоз голям град трябва да бъка от бардове.
— Значи няма проблеми.
— Няма.
Поредната проточила се пауза.
— Е, не че ще умираме, де.
— Ами да, няма тепърва да ме трепят на тия години, хе-хе…
— Ей, Коен…
— Ъхъ.
— Ти да не си от вярващите?
— Доста храмове обрах и доста жреци изтребих. Не знам дали това влиза в сметката.
— В твоето племе хората какво очакват, като пукнат в битка?
— О, пристигат на коне едни грамадни женища с рогати шлемове и те откарват в дворците на Йо, дето вечно се биеш, плюскаш и пиеш.
— Ама наистина вечно ли?
— Тъй съм чувал.
— Кофти работа. И печената пуйка писва още на четвъртия ден.
— Добре де, вие пък в кво вярвате?
— Не помня. Май ни откарват в ада с лодка от изрязани нокти. Нещо таквоз беше.
— Що ли само плямпаме, като няма да умираме…
— Ти го каза.
— Не си струва бе, човек, щом на оня свят пак ще набиваш мръвки и ще те возят в лодка, дето смърди на вехти чорапи.
— Ха-ха!
Още една пауза.
— Ей, вярвате ли, че всеки убит враг ти става слуга в отвъдното?
— Де да знам.
— Ти колцина си убил?
— Ох, сметки ли да правя… Две-три хиляди. Без да броя троловете и джуджетата.
— Ще има кой да ти реше косата и да ти отваря вратите.
Мълчание.
— Ама няма да умираме, нали?
— Правилно.
— Щото… Сто хиляди срещу един… И кво от туй? Разликата е само в някакви си нулички.
— Вярно.
— Нали сме силна дружинка. Кво повече да иска човек?
— Нищо особено. Да можеше и някой вулкан да изригне върху оная армия…
Тишина.
— Ще се умира, а?
— Ъхъ.
Старците се споглеждаха.
— Всяко зло за добро — вдигна рамене Уили Момъка. — Още дължа петдесетачка на джуджето Фафа за новия меч. Май ще го изпързалям накрая.
Господин Сейвлой стисна главата си с длани.
— Толкова съжалявам…
— Няма за кво да се кахъриш — утеши го Коен.
— Но… просто не е необходимо да умирате. Можем… можем да се измъкнем. Пак по тръбата. Хората непрекъснато влизат и излизат от града. Ще се махнем… без… никой…
Гласът му спря в гърлото. Нямаше как да продължи под тежестта на тези погледи. Дори Хамиш, който обикновено се взираше осемдесетина години в миналото, сега се бе вторачил ядно в него.
— Нема да бегам!
— Но това не е бягство — изфъфли някак бившият учител. — Разумно отстъпление. Тактическа уловка. Здравомислие в края на краищата!
— Нема да бегам.
— Но нали дори вие, варварите, умеете да броите! Сами си признахте, че ще загинете!
— Нема да бегам.
Коен го потупа дружески по ръката.
— Заради цялото туй геройство е, нали се сещаш? Де се е чуло и видяло герой да бяга? Нали ни разправяше за ония дечица… дето за тях сме били измислица. Те ще повярват ли, че сме офейкали, а? Туй го няма в историята. Нека другите бягат колкото си щат.
— И кога ще ни падне друг такъв случай? — ухили се Тръкъл. — Шестима срещу пет армии? Туй си е шиб… цяла приказка, де. Не легенди ще съчиняват за нас, ами направо митове!
— Но… нали… ще умрете.
— И туй го има в заровете, признавам. Ама какъв край! А за учителите има ли си отделно местенце на оня свят?
Господин Сейвлой се замисли унило дали наистина може да се надява на Вечната ваканция. Не му се вярваше. Сигурно пак би трябвало да преглежда купища контролни.
— Все едно, като се качиш и ти горе, отбивай се да пийнем по нещо. Добре си прекарахме и тука. На доста неща ни научи, нали, момчета?
Всички потвърдиха.
— Да се чуди човек как ги казваш ония дългите думи.
— И ни показа как да си пазаруваме.
— И да си приказваме с хората, без да ги… хъ-хъ!
— Жалко, че не ни провървя — завърши Коен, — ама мен не ме бива много по плановете.
Новият варварин се изправи решително.
— И аз ще дойда с вас — заяви мрачно.
— Кво, ще се биеш ли?
— Да!
— Ама ти държал ли си меч в ръка? — усъмни се Тръкъл.
— Не…
— Видя ли сега? Ти пък си прахосал целия си живот!
Господин Сейвлой го изгледа оскърбен.
— Ще се науча в движение.
— В движение ли? Туй е меч, а не играчка.
— Такова е всекидневието на учителя — вдигна рамене господин Сейвлой. — Веднъж цял срок преподавах практическа алхимия, след като господин Схизма се гръмна и си взе отпуск по болест. Дотогава не бях виждал тигел!
— Я дръж.
Уили Момъка му подаде резервното си оръжие. Бившият учител го пое непохватно.
— А… има ли наръчник?
— За кво ти е? Стискаш тъпия край, а с острия ръгаш хората отсреща.
— Нима? Много праволинеен подход. Мислех, че е по-сложно.
