— Ама че щураци! Червено за предаване, бяло за погребения. Все едно. Някой има ли нещо червено?
— Нося носна кърпичка — предложи господин Сейвлой. — Но е бяла.
— Давай.
Учителят-варварин се раздели крайно неохотно с тоалетната принадлежност, а Коен извади малък назъбен нож от пояса си.
— Не мога да повярвам! — Господин Сейвлой с мъка сдържаше сълзите си. — Коен Варварина да говори за капитулация с такива типове!
— Те ти го влиянието на цивилизацията. Сигурно ми се е размекнал мозъкът.
Коен драсна с ножа по ръката си и притисна кърпичката към тънката струйка.
— Готово. Чудничко червено знаме.
Ордата закима одобрително. Беше изумително символичен, геройски и вероятно глупашки жест, който обаче не остана незабелязан и от най-близките войници.
— Ти, Даскале, и ти, Тръкъл, идвате с мен.
— Ще те завлекат в тъмницата! — опита се да го вразуми господин Сейвлой. — Техните палачи могат да запазят живота ти години наред!
Поклати глава и се повлече след другите двама.
Лорд Хонг вдигна забралото на шлема си и ги изгледа от висотата на седлото.
— Ей ти го червеното знаменце — ненужно посочи Коен мокрия парцал на върха на меча си.
— Да, насладихме се на малкото представление. Обикновените войници може и да са изтръпнали, варварино, но мен няма да впечатлиш.
— Твой проблем. Дойдохме да говорим за капитулацията.
— Аха! Не искате да се перчите повече. Добре, предайте оръжията си и ще ви отведат обратно в двореца.
Коен и Тръкъл го зяпнаха.
— Как тъй ще си предаваме оръжията?
— Нали ще обсъждаме вашата капитулация?
— Нашата ли?!
Устните на господин Сейвлой бавно се разтеглиха в широка налудничава усмивка. Лорд Хонг се вторачи в Коен.
— Нима искаш да повярвам, че си дошъл да искаш от нас… — Приведе се над седлото и се взря изпитателно във варварите. — О, да, така е. Ама че сте празноглавци! Вярно ли е, че можете да броите само до пет?
— Мислехме си да не пострадат хора — обясни мило Коен.
— Не, искали сте и вие да не пострадате.
— Не ща да те плаша, ама доста от твоите хора ще си го отнесат.
— Те са селяни — с презрение напомни предводителят.
— Да бе, как забравих. Пък ти си им главатарят. Все едно си играеш шах, а?
— Да, аз съм техен повелител. Ако е необходимо, ще умрат по моя заповед.
Коен му се ухили застрашително.
— Кога започваме?
— Върни се при своята… шайка. И ще започнем скоро.
Лорд Хонг се втренчи в Тръкъл, който бавно разгъна лист хартия и плъзна мазолестия си показалец по него.
— Окаяна… твар, ето кво си ти.
— О, богове! — прошепна господин Сейвлой, който бе съставил списъка с разрешените изрази.
На връщане се чуваше стържене — Коен износваше някой и друг карат от зъбите си.
— „Ще умрат по моя заповед“! Мръсникът дори не е чувал какъв трябва да е истинският вожд. Ама че… копеле!
— Сега какво ще правим? — разпалено попита господин Сейвлой. — Ще изпеем ли някакъв боен химн?
— Просто ще чакаме.
— Туй си е голяма част от битката — да чакаш — съгласи се Уили Момъка.
— А, да, чувал съм го и от други. Дълги периоди скука, последвани от кратки вълнения.
— Не е точно тъй — поправи го Коен. — Къси периоди чакане, последвани от дълъг период на смърт.
Ринсуинд се запъти към могилата. Пътеките и мостчетата уж бяха прокарани привидно случайно, но водеха все натам. В момента имаше нужда от пещера или уютно…
Спря и помисли.
— А, не, няма да ме минете с този номер. Ще вляза в удобно изпречила ми се пещера, отвътре ще изскочи дребен злонамерен старец или пък ще се отвори тайна вратичка… И ето ме отново насред опасностите. Правилно. Този път оставам на открито.
За негова изненада постройката на върха се оказа ръждясала. Просто цялата беше направена от желязо. На пода вътре имаше малко изоставени гнезда и навят от бурите боклук, иначе не се мяркаше никой. Не приличаше на добро скривалище. Преследвачите първо биха надникнали в пагодата.
А около света вече се събираше стена от облаци. Навсякъде проблясваха мълнии, отекваха гръмотевици — не сравнително умерени и предпазливи като при бясна лятна буря, ами такива, от които направо се цепеше небето.
Полето обаче си оставаше притиснато от тежка жега. Въздухът сякаш се сгъстяваше. Скоро щеше да се изсипе истински потоп.
— Да намеря място, където да не ме забележат — мърмореше си Ринсуинд. — И да се сниша. Само така! Защо да ми пука? Другите да си оправят проблемите, какво ме засяга?
Хлъзна се надолу в поредната яма. На дъното имаше суха трева и мъх.
Въздухът беше като в пещ, като че напиращата буря изтикваше пред себе си горещината.
В един миг пръстта под него изскърца и хлътна коварно. Ринсуинд не смееше да диша, за да не натежи прекалено. До болка ясно му беше какъв ще е резултатът от отчаян опит да изскочи…
Много бавно сведе глава и погледна под краката си. Май стоеше върху някаква носеща греда, но сипещата се край нея пръст подсказваше дълбока дупка отдолу.
Гредата щеше да поддаде всеки миг.
Ринсуинд се хвърли напред. И опората под краката му се свлече… после спря неочаквано. Сухи бучици и камъчета пропадаха неуморно около него.
Като специалист по заплахите за живота му той усещаше, че е над голяма дълбочина… тоест височина от неговата гледна точка.
Гредата пак се размести.
Според Ринсуинд оставаха две възможности. Да пропадне към незнайната си участ в мрака или да стои върху гредата, докато накрая все пак пропадне заедно с нея към незнайната си участ в мрака.
Но за негова огромна радост се появи и трета възможност. С върха на обувката си напипа нещо, корен или стърчащ камък. Пое част от тежестта му. Поне застина в неустойчиво равновесие — нито се отърва, нито се сурна надолу. Временно спасение, разбира се, но Ринсуинд отдавна смяташе, че животът е поредица от навързани временни спасения.
Бледожълта пеперуда със смахнати черни шарки по крилцата се появи в ямата и се настани върху единственото отличаващо се цветно петно — шапката му.
И дървото изпука леко.
— Дръпни се! — учтиво помоли Ринсуинд, боеше се дори от тежките думи. — Върви си!
Пеперудата сви крилца и се настрои за малко слънчеви бани. Ринсуинд изду долната си устна и се опита да духне нагоре.
Стреснатото насекомо отлетя и отвърна инстинктивно на заплахата. Размаха крилца по особен начин.
