И бурята се събра отгоре, струпа се и се оформи в нещо като чук…
После удари.
Мълниите се забиха в пагодата с такава мощ, че я пръснаха на нажежени до бяло парченца.
За една армия е много объркващо да бъде нападната от седмина старци. Никой наръчник по тактика не предлага съвет за подобно положение.
Войниците пред атакуващата групичка заотстъпваха, останалите се скупчиха зад нея. Плътен обръч от щитове се сключи около Ордата. Гънеше се от хаотичното движение на армията, също и от ударите, които господин Сейвлой сипеше с меча си.
— Хайде де, няма ли да се биете! Ей, ти! Не си знаеш урока, а? На ти тогава!
Коен се озърна към Калеб, който се ухили мълчаливо. Бе виждал достатъчно берсерки на бойното поле, но никой не се палеше като бившия учител.
Обръчът се разкъса — двама-трима се опитаха да се шмугнат в задните редици, които пък ги отхвърлиха към мечовете на Ордата. Едното колело на Хамиш прасна жертвата по коляното и когато мъжът се преви, брадвата на дъртака го пресрещна.
Тайната не беше в бързината. Ордата отдавна не се отличаваше с пъргавина. Икономия на усилията, това беше. Винаги се озоваваха там, където искаха да бъдат — встрани от оръжията на врага. Оставяха търчането за противника. Случваше се войник да налети дръзко към Тръкъл и ненадейно Коен му се изпречваше или пък Уили Момъка го намушкваше в гръб. Понякога някой от Ордата отделяше миг да отбие удар, насочен към господин Сейвлой, защото бившият учител бе забравил всякаква предпазливост.
— Отдръпнете се, нещастни глупаци!
Лорд Хонг се появи в гъмжилото, конят му се изправи на задните си крака.
Армията се помъчи да изпълни заповедта. Най-сетне се отвори пролука. Ордата остана сред все по- широкия кръг от щитове. Настъпи подобие на тишина, нарушавана само от неспирния грохот и пукот на мълниите по могилата.
Съвсем други бойци разбутаха гневно тълпата и излязоха напред. Бяха по-високи и едри, с тежки брони и толкова щръкнали мустаци, че и те стигаха за обявяване на война.
Един от тях впи поглед в Коен.
— Орррр! Итийоршу! Ютимишу!
— Кво му става?
— Той е самурай — обясни господин Сейвлой, триейки потното си чело. — От воинското съсловие. Май ти отправя официално предизвикателство. Ъ-ъ… Искаш ли аз да се заема с него?
Внушителният боец извади парче коприна от гънките на бронята си и го подхвърли нагоре. Другата ръка сграбчи дръжката на дългата тънка сабя…
Дори не се чу съскане, но три късчета коприна бавно паднаха на утъпканата земя.
— Даскале, я се дръпни малко — проточи Коен. — Като гледам, тоя се пада на мен. Ей, имаш ли друго парцалче? Благодарско.
Самураят огледа отвисоко меча на Коен. Беше дълъг, тежък и толкова назъбен, че сигурно отлично служеше и за трион.
— С това оръжие? Никога няма да успееш!
Коен шумно се изсекна в кърпичката.
— Айде, бе… Ти само гледай!
Парчето коприна литна към небето. Коен хвана дръжката на меча с две ръце…
И обезглави трима зяпнали нагоре самураи, преди кърпичката дори да затрепти нерешително на вятъра. Другите от Ордата, чиито възгледи не се отличаваха от тези на главатаря, повалиха още петнайсетина.
— От Калеб го научих тоя номер — доволен отбеляза Коен. — Или се бий, или блей, твоя си работа.
— Нямаш ли чест? — кресна Лорд Хонг. — Нима си само презрян бандит?
— Аз съм варварин! — ревна срещу него Коен. — И квато чест си имам, моя си е, не съм я откраднал от никого.
— Исках да ви заловя живи, но вече не виждам причина да се придържам към плана си.
Предводителят размаха меча си.
— Отдръпнете се, нещастници! Пуснете бомбардирите да минат!
Лицето му пламтеше, очилцата му се бяха изкривили. Лорд Хонг загуби самообладание. Знае се, че когато язовирната стена се спука, наводнението може да погълне цели страни.
Ордата отново остана насред широк кръг.
— Кво е бомбардир? — не сдържа любопитството си Уили Момъка.
— Ами онзи, който изстрелва нещо — неуверено отвърна господин Сейвлой. — Думата произхожда от…
— Да бе, ще стрелят с лъкове.
Уили Момъка плю презрително в прахта.
Ринсуинд лежеше на пода, запушил с длани ушите си.
Грохотът на бурята изпълваше подземната кухина. Синкаво-виолетовите проблясъци бяха толкова ярки, че ги виждаше и през стиснатите си клепачи.
Накрая оглушителният шум започна да стихва. Светлината избледня до бяло сияние.
Ринсуинд рискува да се претърколи и да отвори очи.
На ръждясали дълги вериги под покрива висяха големи стъклени кълба с диаметър колкото човешки ръст. Мълниите вече пукаха и съскаха в тях, кълвяха стъклените стени, търсеха път навън.
Въздухът някак се омазни. По пода пълзяха големи ярки искри.
Ринсуинд се изправи. Всеки косъм от брадицата му стърчеше в своя посока.
Кълбата с мълниите осветяваха кръгло езерце. Ако можеше да се съди по тежките вълнички в него, състоеше се от чист живак. В средата имаше ниско петоъгълно островче. Когато Ринсуинд пристъпи втрещен натам, към него се плъзна лодка.
В нея лежеше бронирана фигура. Или беше само празна броня… Но защо ли беше в позата на човек, намерил последния си покой?
Ринсуинд заобиколи, докато се озова пред плоча, наглед от злато, поставена на пода под една статуя.
Знаеше, че в гробниците често има паметни надписи, макар да се питаше кой ли би трябвало да ги чете. Боговете ли? Че те и без това знаят всичко за мъртвеца.
Пиктограмите на плочата обаче казваха простичко: „Едно Слънчево Огледало“.
Нито дума за величави завоевания, никакъв списък от бляскави успехи. Дори не се споменаваше за мъдрост или бащински грижи за народа. Изобщо липсваше обяснение. Сякаш самото му отсъствие подсказваше: „Знаеш ли името, знаеш и всичко друго.“
Статуята като че беше изработена от порцелан и изрисувана до пълно правдоподобие. Едно Слънчево Огледало изглеждаше обикновен човек. Никой не би го посочил в тълпата като потенциален император. И все пак този мъж с малката закръглена шапчица, малкия закръглен щит и малките закръглени човечета на малки закръглени кончета бе обединил хиляди враждуващи кланове в една велика Империя, често използвайки за спойка кръвта на поданиците си.
Ринсуинд примижа отблизо срещу статуята. Може би се заблуждаваше, но му се стори, че вече бе виждал тези стиснати устни и присвити очи… на лицето на Чингис Коен.
Изражението на човек, който абсолютно от никого и от нищо не се бои.
Малката лодка отплава към далечния край на сребристото езерце.
Едното от стъклените кълба просветна, стана мътночервено и угасна. След него друго.
Време беше да се измъкне оттук.
Забеляза още нещо. В подножието на статуята бяха оставени шлем, чифт ръкавици и два тромави ботуша.
Ринсуинд взе шлема. Не му се стори особено здрав, затова пък беше лек. Обикновено изобщо не се грижеше за предпазно облекло, защото знаеше коя е най-добрата защита — да отпрашиш към другия континент. Този път обаче идеята за броня си имаше и привлекателните страни.
Свали си шапката, нагласи шлема на главата си, смъкна забралото и нахлупи шапката отгоре.
