Нещо заблещука пред очите му и Ринсуинд се вторачи в собствения си гръб. Картината беше доста едрозърнеста, и то само в оттенъци на зеленото.
Вдигна забралото облещен.
Езерцето си беше на мястото.
Свали забралото.
И видя себе си на петнайсетина стъпки, с шлема на главата.
Размаха ръка и фигурата повтори жеста.
„Добре, какво толкова? Магически шлем. Можеш да се гледаш отдалеч. И да се смееш, докато се препъваш в някоя дупка, която не си видял, защото ти е точно под краката.“
Пак вдигна забралото и огледа придирчиво ръкавиците. И те бяха леки като шлема, но твърде грубовати. Подходящи за размахване на меч, но не и за изкусен занаятчийски труд.
Надяна едната. Веднага се чу бръмчене и на широкия маншет светна редица от картинки. Войници — копаещи, сражаващи се, катерещи се…
Аха. Магическа броня. Нормално. В Анкх-Морпорк никога не се бе радвала на популярност. Разбира се, лека е. Можеш да я направиш тънка като плат. Само че губи свойствата си в най-неподходящите мигове. Последните думи в живота на мнозина някогашни владетели са били: „Не можеш да ме убиеш, защото имам магическа… Ооох!“
Но защо да не си послужи с нея? Нищо, че е стара. Не му тежеше, а и калта около Хунхун съвсем му съсипа старите ботуши.
Ринсуинд обу двата ботуша, поставени пред статуята.
„И сега какво?“
Изправи се. Зад него със звука от пуснати на пода седем хиляди саксии Червената армия застина в стойка „мирно“ под все още съскащите мълнии.
Хексът се бе разраснал още малко през нощта. Ейдриън, който беше дежурен, за да храни мишките, да навива часовниците и да почиства умрелите мравки, се закле, че нищичко не е пипал и никой друг не е влизал.
Само че на мястото на тромавите кубчета с буквите и символите имаше перодръжка насред плетеница от въженца и макарички.
— Гледай — изнервен промълви Ейдриън и припряно набра с лостовете простичка задача.
Мравките защъкаха. Зъбните колелца се завъртяха. Всичко заскърца толкова остро, че Пондър неволно направи крачка назад.
Перодръжката се заклати към мастилница, потопи се, върна се над подпъхнатия от Ейдриън лист и започна да пише.
— Пуска по някое мастилено петънце — безпомощно съобщи студентът. — Какво става?
И Пондър бе мислил. Заключенията му не го утешаваха.
— Ами… знае се, че книгите, съдържащи магия, започват… да се осъзнават по малко. А пък ние напранихме машина за…
— Нима твърдиш, че е жива?
— Е, хайде сега, да не се впускаме в окултните дебри — с пресилена бодрост го укори Пондър. — В края на краищата сме магьосници.
— Пак ли човъркаме в неща, от които си нямаме и понятие?
Пондър се озърна към чудатото туловище на машината. Не изглеждаше заплашително, а само… различно.
„Тъй, ами — първо човъркаш, после започваш да разбираш. Иначе как ще се появи нещо ново, което да разбереш? Трябва умът ти да излезе в гръб на Вселената, за да й извие ръчичките…“
Може би сбърка, като даде име на творението си. Беше само шега. Но не се сетиха навреме колко важни са имената. Предмет с име вече не е само предмет…
— Ейдриън, върви да си починеш — твърдо нареди Пондър.
Седна и набра решително: „Здрасти.“
Разни детайли забръмчаха. И перото изписа: „+++?????+++3драсти.+++ Рестартирай системата.“
Далеч горе една пеперуда с черни шарки по мътножълтите крилца влетя през отворения прозорец.
Пондър се захвана с изчисленията за прехвърлянето между Хунхун и Анкх-Морпорк.
Крилатата буболечка за момент навести хаоса от стъклени тръбички. След миг се издигна, но остави петънце нектар.
Долу Пондър набираше старателно командите.
Малка, но нелишена от значение мравка измежду щъкащите хиляди стигна до пукнатина в тръбичката и отдели няколко секунди да изсмуче нектара, после се върна да си върши работата.
Скоро Хексът даде отговор. Беше абсолютно правилен с изключение на малка, но нелишена от значение подробност.
Ринсуинд се обърна. Червената армия повтори движението с много скрибуцане.
Ама наистина е червена, осъзна той. С цвета на тукашната почва.
Бе се блъскал в някои статуи, както бродеше в мрака. Чак сега видя колко много са. Редица след редица чезнеха в сенките.
След няколко несполучливи опита откри, че за да застане с лице към тях, трябва да свали ботушите, да се обърне и пак да се обуе.
Спусна забралото за миг и се видя как спуска забралото за миг.
Протегна ръка. И те протегнаха ръце. Подскочи. Те също, но с тътен, от който стъклените кълба се разлюляха. Светкавици изскочиха изпод ботушите им.
Напуши го истеричен смях.
И с ужасяващо за самия него ликуване направи традиционния жест за отпъждане на демони. Седем хиляди теракотени средни пръстове щръкнаха към тавана.
Ринсуинд реши, че е крайно време да се успокои.
От паметта му най-сетне изплува думата, която търсеше упорито — голем.
Имаше един-два и в Анкх-Морпорк. Винаги се натъкваш на тях, където има магьосници или жреци, настроени да експериментират. Най-често бяха глинени фигури, оживени с подходящо заклинание или молитва. Мотаеха се наоколо и вършеха простичка работа, но не бяха на мода напоследък. Имаше едно затруднение — как да ги накараш да спрат, след като им възложиш задача. Ако заръчаш на някой голем да прекопае градината и се разсееш, ще намериш леха с боб, дълга хиляда и петстотин мили. Ринсуинд сведе поглед към ръкавиците. И докосна колебливо картинката с биещ се войник.
Звукът от едновременно извадените седем хиляди меча беше като разкъсване на дебел лист стоманена ламарина. Седем хиляди остриета сочеха право към него.
Той отстъпи. Същото стори армията. Бе попаднал в затворено пространство с хиляди изкуствени войници, носещи мечове, фактът, че можеше да ги контролира, не му вдъхваше спокойствие. На теория контролираше и себе си цял живот, а ето какво ставаше…
Пак се взря в малките картинки. Различи войник с две глави и натисна. Армията рязко се обърна кръгом. Аха…
А сега да се измъкне оттук…
Ордата наблюдаваше суетенето сред хората на Лорд Хонг. Примъкваха напред някакви тежки неща.
— Ей, тия няма да стрелят с лъкове — поклати глава Уили Момъка.
— Викат им „гръмовни кучета“ — обясни Коен. — Виждал съм ги вече. По средата е нещо като тръба, натъпкана с фойерверки, и като ги подпалят, отпред изскача голяма каменна топка.
— Що?
— Ами и ти няма да стоиш мирен, ако някой ти подпали гъза, нали?
— Даскале, той каза „гъз“ — оплака се Тръкъл. — На моя лист пише, че не бивало…
