— Имаме щитове — напомни господин Сейвлой. — Ще се скупчим, ще ги вдигнем над себе си и…
— Ама камъкът е цяла стъпка широк, лети бързо й е страшно горещ.
— О, значи щитовете не вършат работа…
— Не. Тръкъл, ти ще буташ Хамиш…
— Чингис, и петдесет крачки няма да направим — усъмни се Калеб.
— По-добре сега да са петдесет крачки, щото след минута ще ни трябват само по шест стъпки в земята.
— Браво! — възхити се на логиката му господин Сейвлой.
— Кво?
Лорд Хонг не ги изпускаше от поглед. И видя как се завъртяха колелата под Хамиш. Вдигна меча си:
— Огън!
— Господарю, още натъпкваме зарядите.
— Казах „Огън!“
— Но трябва и да пъхнем фитилите!
Бомбардирите бързаха трескаво — повече ги пришпорваше страхът от налитащата Орда, а не от Лорд Хонг.
Косата на господин Сейвлой се ветрееше. Тичаше с дълги крачки по прахоляка и виеше.
По-щастлив не се бе чувствал през живота си. Значи това била тайната в сърцевината на всичко — да погледнеш гибелта в лицето и да я връхлетиш. Никакви увъртания.
Лорд Хонг тресна свирепо шлема си в пръстта.
— Стреляйте, окаяни селяндури! Ах, вие, отрепки! Втори път ли искате да ви заповядам! Дай ми този факел, глупако!
Разбута бомбардирите, клекна до едно Гръмовно куче, завъртя дулото да сочи към Коен и поднесе факела…
Земята се надигна. Гръмовното куче се прекатури.
Блажено усмихната червена глава се подаде от пръстта.
Войниците запищяха, вторачени в краката си — опората под тях мърдаше като жива. Опитваха се да бягат и изчезваха в блъвналите облаци прах.
Земята пропадаше.
И отново напираше нагоре в човешки образ.
Ордата спря внезапно.
— Кви са тия, бе? — учуди се Коен. — Да не са тролове?
Наблизо десетина фигури продължаваха да копаят усърдно въздуха. После замряха. Завъртяха глави.
Някакъв сержант сигурно бе повикал стрелците напред, защото няколко стрели се пречупиха в теракотената броня, без дори да я одраскат.
И други червени воини излизаха след доскорошните копачи. Блъскаха се сред шум от ударени грънци. После като един човек — или трол, или демон — те извадиха мечовете си, обърнаха се и тръгнаха към армията на Лорд Хонг.
Доста от войниците понечиха да се сражават с тях по принуда, защото нямаше накъде да отстъпят.
И умряха.
Не защото червените воини бяха толкова умели бойци. Всеки изпълняваше едно и също мушкане, отбиване и съсичане независимо от движенията на противника. Просто нищо не можеше да ги спре. Ако не успееха да докопат врага, стъпкваха го. Веднага си пролича, че червените фигури са твърде тежки.
Застиналите усмивки още повече засилваха непоносимата уплаха.
— Глей ти… — изсумтя Коен и бръкна в кесийката си с тютюна.
— Не се бият като тролове — вдигна рамене Тръкъл.
Предните червени редици напредваха сред прах и писъци. Извънредно трудно е да задвижиш бързо голяма армия. Дивизиите, които се устремиха да се справят с незнайната заплаха, се смесваха с бягащите, които си търсеха по-потайна дупка в земята и окончателно уволнение от войската. Звъняха гонгове, мнозина се опитваха да крещят заповеди, но никой не разбираше смисъла им.
Коен си сви папироската и драсна клечка кибрит по четината на брадичката си.
— Добре потръгна — обобщи положението накратко. — Я сега да спипаме оня гадняр Хонг.
Облаците горе вече не бяха толкова стъписващи, мълниите също се разредиха. Все пак миришеше на скорошен дъжд.
— Но това е изумително! — ахкаше господин Сейвлой.
Няколко капки тупнаха тежко и направиха кратерчета в праха.
— Ъхъ, прав си — съгласи се Коен.
— Невероятно явление! Армия да излезе изпод земята!
Кратерчетата започваха да се сливат. Май предстоеше порой.
— Де да знам, тука може да го правят през ден — пренебрежително изрече Коен. — Ето го нашичкия!
Един конник се отдалечаваше целеустремено от тях.
Хаосът по равнината беше неописуем. Червените бойци поставиха само началото му. Неустойчивият съюз между петимата предводители не бе заличил взаимните подозрения и паническото бягство се тълкуваше като коварен опит за нападение. Никой дори не поглеждаше към Ордата. Не бяха прастар враг според нерушимата традиция. Пък и пръстта вече се превръщаше в кал, всички от кръста надолу придобиваха един и същ цвят… който се надигаше туктам.
— Чингис, какво ще правим?
— Връщаме се в двореца.
— Защо?
— Щото натам тръгна и Хонг.
— Но тук е фантастичното…
— Даскале, Даскале… Виждал съм ходещи дървета, паяци-богове, големи зелени изроди със зъби колкото ръката ти. Няма все да повтарям „изумително“ и „фантастично“, я! Нали, Тръкъл?
— Тъй си е. А бе, знаеш ли, като подгоних оня петоглав козел-вампир в Скунд, хорицата ми рекоха да не го тормозя, щото бил застрашен от изчезване вид. Аз пък им натякнах, че е на изчезване заради мен. И кво мислиш, че ми благодариха ли?
— Хъ-хъ — ухили се Калеб и подвикна: — Ей, войниче, я кръгом и марш вкъщи!
Групичката, пробиваща си път, за да избяга от червените бойци, се подхлъзна дружно в калта, зяпна с ужас Ордата и пое в нова посока.
Тръкъл спря да си поеме дъх.
— Стига сме подтичвали. И без туй аз бутам Хамиш. Дай да си починем.
— Кво?
— Да си починем ли? — промълви Коен. — О, богове! И тоя ден ли дочаках? Герой да си почива… А Волтан Неуязвимия почиваше ли си някога, а?
— Вече само туй ще прави. Мъртъв е, Чингис — обади се Калеб.
Коен се поколеба.
— Кой, дъртия Волтан ли?
— Същият. И Дженкинс Безсмъртния пукна.
— Ама нали го видях миналата година!
— Вече го няма. Всички герои измряха освен нас. И за мене си не съм много сигурен.
— А Хрун? Той трябва да си е живичък! Годинките му са наполовина от нашите!
— За последно чух, че се хванал на работа. Сержант в някаква си стража.
— Сержант в стража! На заплата!
— Ъхъ. И се хвалеше, че скоро щели да го направят капитан. Каза… ох, каза, че пенсийката му била в кърпа вързана.
Коен се прегърби.
