Есенните мъгли поначало си бяха гъсти, но такова нещо още не му се бе случвало. Непрогледната пелена поглъщаше градските звуци и превръщаше дори най-ярките светлини в слабовато мъждукане… а поне на теория слънцето още не беше залязло.
Вървеше покрай парапета. В мъглата пред него изпъкна тантуреста, лъскава от влага форма. Беше един от дървените хипопотами на моста, вероятно далечен роднина на Родерик и Кийт. От всяка страна имаше по четири, всичките вторачили се завинаги към морето.
Ваймс ги бе подминавал хиляди пъти. Смяташе ги за стари приятели. Много мразовити нощи бе прекарал на завет под някой хипопотам по времето, когато преди всичко гледаше да не си докара неприятности.
Защото точно така си беше, нали? И то не много отдавна. Бяха шепа хора в Стражата и главната им грижа неизменно си оставаше да не си докарат белята. После се появи Керът, изведнъж тесният кръг на живота им се разкъса. Вече имаха трийсетина човека (да де, също тролове, джуджета и разни други) и вече не се гушеха по-далеч от неприятностите, ами сами си ги търсеха… и ги намираха всеки път, разбира се. Смешна работа. И лорд Ветинари веднъж изтъкна по присъщия си двусмислен начин, че колкото повече стават полицаите, толкова набъбват и престъпленията. Както и да е, Стражата отново кръстосваше по улиците и макар не всички да се отличаваха с мощния шут на Детритус, биваше ги в ритането на неприятни задници.
Драсна клечка в един нокът на хипопотама и я закри с ръка, за да си запали пурата в мократа мътилка.
Ето например двете убийства. На никого не му пукаше освен на Стражата. Двама старци, убити в един и същ ден. Нищо не е откраднато… Веднага се поправи — поне не личи нещо да е откраднато. Най- отвратителното свойство на откраднатите неща е, че не са ти пред очите, когато отидеш на местопрестъплението. Почти сигурно е, че дъртаците не са въртели шашми с чужди жени. Може и отдавна да не са си спомняли що за шашми се въртят с жени. Единият си прекарвал времето сред книги за религии, другият — представи си само! — бил известен познавач на агресивното пекарство.
Повечето хора вероятно биха отсъдили, че старците са живели безупречно.
Само че Ваймс беше ченге. И знаеше, че никой не е напълно безупречен. Допускаше снизходително, че ако легнеш неподвижно в дълбок зимник, току виж, избуташ деня без някое престъпленийце. Да, ама пък могат да те обвинят в безделие, лентяйство и безхаберие.
А Ангуа се захвана доста настървено със случая. Открай време съчувстваше на смазаните от живота.
Както и Ваймс. Не можеше иначе. Трябваше да е на тяхна страна, защото малцина дори поглеждат онези, които не са чистички и благородни.
Всеки в този град се грижеше сам за себе си. Това беше и смисълът на съществуването на гилдиите. Хората се обединяваха в тях срещу другите хора. Гилдията бди над теб от люлката до гроба, а в случая с Гилдията на убийците — до чуждия гроб. Гилдиите дори поддържаха реда и законността… по своему. Кражбите без разрешително се наказваха със смърт при първо нарушение.13 Гилдията на крадците също бдеше. Изглеждаше доста смахнато, но вършеше работа.
Само че градът работеше като машина. Чудесно, разбира се, но понякога хората попадаха между зъбните й колела.
Усещаше мокрите камъни насърчаващо истински под краката си.
О, богове, колко му липсваха напоследък! Някога обикаляше сам. И когато калдъръмът лъщеше наоколо към три сутринта, всичко изглеждаше някак смислено…
Вцепени се.
Светът се превърна в смразяващ ужас — онзи особеният, който няма нищо общо с дълги остри зъби, гнусна слуз или призраци, просто обикновеното е станало съвсем непознато.
Нещо изобщо не беше наред. Минаха няколко страшни секунди, преди съзнанието му да предъвче подробностите, услужливо пробутани от подсъзнанието. От неговата страна на моста имаше пет статуи. А трябваше да са четири. Обърна се много бавно на пети и се върна при първата. Ами да, беше си хипопотам. Както и втората, цялата изрисувана и изподраскана. Нищо свръхестествено не може да се открие в надписа „Зази е тъпчо“.
Стори му се, че твърде скоро стигна до следващата, а когато я погледна…
Две червени точки светнаха в мъглата над него. Нещо тъмно и едро скочи, събори го и изчезна в здрача.
Ваймс се изправи, тръсна глава и се втурна. Мисленето нямаше нищо общо с действията му. Тласкаше го напред прастарият инстинкт на гончетата и ченгетата да преследват всичко, което бяга.
Тичешком опипваше по навик колана си, за да задрънчи със звънчето и да повика при себе си други стражници. Командирът на Стражата обаче не носеше звънче. Трябваше сам да се оправя.
В занемарения кабинет на Ваймс капитан Керът се взираше в късче хартия:
„Поправка на водостоци в Участъка, Двора на Псевдополис. Материали, труд и доизпипване — 16,35 долара.“
Имаше още подобни документи, сред тях и сметките за гълъбите на стражник Чучур Долен. Керът знаеше, че сержант Колън не одобрява заплатата на полицай да се дава в гълъби, но нали стражник Чучур Долен беше водоливница и нямаше представа за какво служат парите. Знаеше обаче твърде добре какво да прави с гълъбите.
Все пак имаше напредък. Когато Керът се присъедини към Стражата, всички пари се побираха в тенекиена кутийка с надпис
На бюрото намери и писмо от обитател на Парковата улица, един от най-изисканите квартали.
„Командир Ваймс,
Нощният патрул на нашата улица изглежда се състои само от джуджета. Нямам нищо против джуджетата, стига да се придържат към полагащото им се място (поне не са тролове), но човек неизбежно чува слуховете, които се носят за тях, а аз имам дъщери. Настоявам незабавно да вземете необходимите мерки, иначе ще отнеса въпроса до лорд Ветинари, който ми е близък приятел.
Оставам, сър, ваш покорен слуга Джошуа Катрейл.“
Ха, и това ли влизаше във всекидневието на полицията? Керът вече се питаше дали господин Ваймс не се опитва да му подскаже нещо, като му възложи да изпълнява временно неговите задължения. Имаше и други писма. Например председателят на джуджешката Лига за равен ръст настояваше безцеремонно на сънародниците му в Стражата да се разреши да носят традиционните си брадви вместо мечове и да им се възлага разследването само на престъпления, извършени от по-високи хора. От Гилдията на крадците се оплакваха от публичното изявление на Командира Ваймс, че повечето кражби се извършват от крадци.
Керът вече смяташе, че само някой с мъдростта на крал Айзаядану може да реши всички тези проблеми, а бе прочел единствено днешната поща.
Взе следващия лист: „Превод на текста, намерен в устата на отец Тубелчек. Защо е направено? С. В.“
Керът прилежно прочете превода и промълви сякаш на стените:
— В устата му ли? Някой се е опитал да пъхне думи в устата му?
Потрепери, но не от студ или от страх. В кабинета на Ваймс винаги беше студено. Командирът предпочиташе въздуха на улиците. Мъглата се виеше през отворения прозорец.
Следваща в купчината беше иконографията, направена от Веселка. Керът се взря в двете леко размазани червени очи.
— Капитане?
— Кажи, Фред — промърмори той, без да откъсва поглед от снимката.
— Спипахме убиеца! Спипахме го!
— Да не е голем?
— Ама вие как познахте?
