„Тинктурата на нощта започна да се влива в супата на следобеда.“
Лорд Ветинари обмисли изречението и го одобри. Особено му хареса думата „тинктура“. Изпъкваше приятно на сивия фон на „супа“. Супата на следобеда. Да. В която плуват сухарчетата на часа за чай.
Съзнаваше, че има лека треска. В нормално състояние никога не би измислил такова изречение.
В мъглата зад прозорците едва се очертаваше силуетът на стражник Чучур Долен.
Водоливница, а? А той недоумяваше защо в сметката за заплати на стражата са включени и пет гълъба седмично. Водоливница в състава на Стражата, чиято задача е именно да бди. Сигурно капитан Керът е дал тази идея.
Патрицият стана полека от леглото и пусна щорите. Бавно се премести до бюрото, извади дневника си от чекмеджето, взе няколко листа и отвори мастилницата.
Докъде беше стигнал?
„Осма глава — прочете замаян. — Човешки приумици.“
А, да… Започна да пише: „Относно истината. Тя се изрича според случая, макар да се смята, че винаги е уместна…“
Чудеше се къде ли би могъл да вмъкне „супата на следобеда“ в трактата си или поне „тинктурата на нощта“.
Перото скрибуцаше по хартията.
Подносът със здравословната хранителна кашичка бе оставен презрително на пода. Лорд Ветинари имаше намерение да каже няколко по-строги думи на главния си готвач, когато се почувства по-добре. Храната бе опитана от трима, сред тях и сержант Детритус, който едва ли щеше да се трогне от предназначените за хора отрови.
Вратата беше заключена. От време на време чуваше успокояващите тежки стъпки на Детритус, който обикаляше подчинените си. Отвън мъглата се кондензираше по стражник Чучур Долен.
Патрицият топна перото в мастилницата и започна нова страница. Честичко поглеждаше в подвързания с кожа дневник, като си облизваше деликатно пръстите, за да го прелиства.
Ваймс трополеше задъхан след неясната бягаща фигура. Другият отпред като че не беше толкова бърз въпреки спазмите в краката на Ваймс и предупредителните бодвания в лявото му коляно, но всеки път, когато успяваше да го настигне, на пътя му се изпречваше увит от главата до петите пешеходец или ненадейно излязла от пресечка каруца.14
През подметките си усещаше, че минаха по Големия булевард и свърнаха наляво по Смотаната улица (настилка от малки равни квадратни плочи). Тук мъглата се сгъстяваше още повече, уловена сред клоните на дърветата в парка.
Ваймс тържествуваше. „Изтърва завоя, момчето ми, ако си мислил да ми се изплъзнеш в Сенките! Остава ти само да хукнеш по моста над Анкх, а там има стражник…“
Ходилата му обаче го предупредиха: „По Смотаната улица през есента има мокри листа!“
Обадиха се твърде късно.
Ваймс си удари брадичката в канавката, стана мъчително и отново се свлече, а Вселената около него се завъртя лудешки. Пак се надигна, затътри се няколко крачки в погрешна посока, тупна на задник и реши засега да се примири със съдбата си.
Дорфл стоеше кротко в голямата стая на Участъка, скръстил грамадните си ръце на гърдите. Пред голема бе нагласен арбалетът на сержант Детритус — някогашно обсадно оръжие. Зареждаше се с двуметрови стрели от закалена стомана. Ноби държеше пръст на спусъка.
— Ноби, веднага махни стрелата от това чудо! — заповяда Керът. — Оръжието не е за близък бой! Нали знаеш, че си имаме големи неприятности, докато научим къде е спряла стрелата!
— Измъкнахме самопризнание от това нещо! — похвали се сержант Колън, подскачайки развълнувано. — Да де, той и без туй си признаваше, ама накрая записахме и самопризнание! Ще си поприказваме с него и за други престъпления.
Дорфл вдигна плочата си пред очите на Керът.
„ВИНОВЕН СЪМ.“
Нещо падна от ръката му. Беше късо и бяло. Керът вдигна парчето от кибритена клечка и го огледа. Чак тогава обърна внимание на списъка, съставен набързо от Колън. Беше доста дълъг и съдържаше всички неразкрити престъпления в града през последните два-три месеца.
— За всички ли си призна?
— Още не — вдигна рамене Ноби.
— Не сме му ги прочели до края — обясни сержантът.
Дорфл написа на плочата си: „АЗ ИЗВЪРШИХ ВСИЧКО ТОВА.“
— Ей! — зарадва се Колън. — Господин Ваймс ще бъде много доволен от нас!
Керът пристъпи към голема, чиито очи сега светеха в бледооранжево.
— Ти ли уби отец Тубелчек?
„ДА.“
— Видяхте ли? — обади се наперено сержантът. — Безспорно е!
— А защо го направи? — упорстваше Керът. Не дочака отговор.
— И господин Хопкинсън в Музея на хляба ли уби?
„ДА.“
— Преби го до смърт с железен лост, така ли?
— Почакайте — смути се Колън, — нали казахте, че…
— Ти почакай, Фред — възпря го Керът. — Дорфл, а защо уби стареца?
Никаква реакция.
— Защо да ровим за причините? — учуди се сержантът. — Татко ми честичко повтаряше, че на големи не можеш да имаш вяра. Както те зяпат, всеки миг ще ти налетят.
— А някога убивали ли са човек? — заяде се Керът.
— Е, не са, ама не че им липсва желание — мрачно заяви Колън. — Татко ми разправяше, че по едно време работил с голем и оня все го изяждал с поглед. Щом се озърнел и го виждал как се е втренчил в гърба му.
Дорфл се взираше в отсрещната стена и не помръдваше. Керът си придърпа стол и го яхна с лице към облегалката. Разсеяно въртеше клечката между пръстите си.
— Знам, че не си убил господин Хопкинсън и не ми се вярва да си убил отец Тубелчек. Според мен си го заварил малко преди да умре. И предполагам, Дорфл, че си се опитал да го спасиш. Дори съм убеден, че ще докажа това, ако зърна писмената в главата ти…
Пламъкът в очите на голема сякаш освети цялата стая. Той пристъпи напред, вдигнал свитите си юмруци.
Ноби натисна спусъка на арбалета.
Дорфл небрежно улови стрелата в полет, чу се писък на изтерзан метал и стоманеният прът се нагъна нажежен в ръката му.
Но Керът незнайно как се озова зад голема и отвори главата му. Дорфл тъкмо се обръщаше, вдигнал стрелата като тояга, и светлината в очите му угасна.
— Докопах го — съобщи невъзмутимо Керът, показвайки им пожълтелия свитък.
В края на Смотаната улица имаше бесилка, на която някога провесваха злосторниците… тоест хората, обявени за злосторници, за да ги полюшва вятърът и да служат като нагледен урок по правосъдие и — поради намесата на природните процеси — по практическа анатомия.
Някога родителите водеха децата си тук, за да им втълпят в главите страшния пример за опасностите, дебнещи престъпниците, бунтовниците и онези, които случайно са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент. Милите ангелчета се облещваха към жалките останки, изслушваха суровите поучения, а после (понеже се бяха родили в Анкх-Морпорк) обикновено казваха: „Ау, страхотия!“, и използваха трупа вместо люлка.
В по-новата си история градът изобрети по-прикрити и безотказни начини да се справя с всички, които
