Ваймс се загледа в кухите очи на голема. Темето на Дорфл беше повдигнато и през дупките се процеждаше светлината в стаята. Командирът на Стражата бе видял какви ли не страхотии по градските улици, но смръзналият се голем беше по-лош от всичко друго. Твърде лесно му беше да си въобрази как очите пламват и създанието се устремява в атака, размахало юмруците си със силата на парен чук. Все пак в ума му се прокрадваше подозрение, че не са само глупави фантазии. Опасността сякаш бе вградена в тези твари… и можеше да се развихри всеки миг.
„Ами ето защо всички ги мразим. Безизразните им очища ни зяпат, тежките им глави се обръщат след нас и нима не изглежда, че запомнят лица и имена? И като чуеш слух, че някой голем смазал нечия глава в Куирм или в още по-далечни земи, направо си умираш да повярваш.“
Обади се едно гласче, което му шепнеше само посред нощ или — както ставаше преди — след половин бутилка уиски: „Така ги използваме, че има от какво да се плашим. Знаем, че заслужаваме да си го отнесем…“
„Не… Нищо особено няма в тия очи. Големите са само глина и вълшебни слова.“
Ваймс вдигна рамене.
— Преди малко подгоних един голем. Стоеше на Бронзовия мост. Дяволите го взели! Виж какво, имаме самопризнание, имаме и снимката на очите. Ако не можеш да измислиш нищо по-добро от… от предчувствие, значи трябва да…
— Какво, сър? — подкани го Керът. — Нищо повече не можем да му сторим. Той си е мъртъв и в момента.
— Неодушевен.
— Да, сър, щом така предпочитате.
— Но ако Дорфл не е убил старците, тогава кой?
— Не знам, сър. Но Дорфл май знае. Може да е бил по следите на убиеца.
— А дали не са му заповядали да прикрива някого?
— Нищо чудно, сър. Или сам е решил да постъпи така.
— Ха, още малко и ще започнеш да ме уверяваш, че тия твари имат чувства! Къде се дяна Ангуа?
— Реши да провери това-онова, сър. А аз се озадачих от… това, сър. Беше в ръката на Дорфл.
— Парче от кибритена клечка?
— Сър, големите не пушат и не палят огън. Странно е, че носеше тъкмо кибритена клечка.
— Охо! — присмехулно възкликна Ваймс. — Имаме си Улика!
Следите на Дорфл властваха над всичко друго по улиците. Смесените ухания на кланицата изпълваха ноздрите на Ангуа.
Движеше се на зигзаг. Големът сякаш бе решил да мине по всички булеварди и улички, които водеха в нужната му посока.
Стигна до една задънена пресечка. В края й се виждаше само голямата врата на някакъв склад. Ангуа вдиша дълбоко. Тук се объркваха много други миризми. Тесто. Боя. Смазка. Смола. Остри, гръмки, свежи миризми. Пак подуши. Хм, и плат ли? Вълнен, нали?
А в калта на улицата се препокриваха неизброими отпечатъци. От много големи крака.
Човешката част от съзнанието й, която никога не изчезваше напълно, веднага забеляза, че излизащите от склада следи са върху влизащите. Тя защъка насам-натам и огледа внимателно. Десет-дванадесет същества, всяко със своя отличителна миризма… на стока, а не на живот… съвсем наскоро бяха слезли по стълбата. После се бяха върнали.
Тя също се спусна и се натъкна на непреодолимо препятствие.
Врата.
Лапите не бяха подходящи за борба с дръжките на врати.
Ангуа се огледа. Никой не се мяркаше, само мъглата висеше между околните постройки.
Тя се съсредоточи и се преобрази, облегна се отмаляла на стената, докато светът престане да се върти, и натисна дръжката на вратата.
Попадна в голямо мазе. Дори със зрението си на върколак не би открила вътре нищо особено.
А трябваше да остане в човешкия си облик. Така мислеше по-ясно. За нещастие в човешкото й съзнание немалко място заемаше мисълта, че в момента е гола. Ако някой намери гола жена в мазето си, ще започне да задава въпроси. А може и да не си направи труда дори да попита „Искаш ли?…“, ами направо да мине към действия. Ангуа не се съмняваше в способността си да се справи с такова положение, но предпочиташе.да не я принуждават. Едва ли би успяла да обясни убедително раните от вълчи зъби и нокти.
Значи не биваше да губи време.
Стените бяха нашарени с големи и малки букви, до една със спретнатия почерк на големите. Бяха използвали тебешир, боя, въглен, дори длето. Редовете се кръстосваха и препокриваха, докато станат почти неразгадаеми. Тук-там личаха по няколко думи:
„..И НЕ БИВА ДА… СТОРЕНОТО ОТ НЕГО НЕ Е… ГНЯВ КЪМ СЪЗДАТЕЛЯ… ГОРКО МУ, КОЙТО НЯМА ГОСПОДАР… СЛОВАТА В… ГЛИНА ОТ НАШАТА… НЕКА МОЯТ… ДА НИ ПОВЕДЕ КЪМ СВОБ…“
Подът беше разровен, като че мнозина са кръстосвали напред-назад. Ангуа приклекна, разтърка малко пръст между пръстите си и я помириса. Лъхаше на работилници. Нямаше нужда от вълчето си обоняние, за да разбере това. Един голем не мирише на нищо освен на глина и на мястото, където работи…
Напипа парченце дърво, дълго три-четири сантиметра. Кибритена клечка без фосфорна главичка.
За броени минути откри още десет, захвърлени небрежно в ъглите. Имаше и половинка от клечка, пусната малко встрани от останалите.
Нощното й зрение отслабваше постепенно, но обонянието не се предаваше толкова лесно. Разнообразните миризми бяха още по-отчетливи по клечките. А вонята на кланица, която вече свързваше по навик с Дорфл, се усещаше само по половинката.
Седна и се загледа в купчинката дървени парченца. Тук са се събрали дванадесет създания, вършещи мръсна работа. И не са се застояли задълго. Обсъждали са нещо, както личеше по надрасканите стени. Направили са нещо с единадесет цели клечки (дали миришещият на смола голем работи в кибритена фабрика?) и с една пречупена.
После са се разотишли. А Дорфл се е запътил право към Централния участък, за да се предаде на Стражата.
Но защо?
Пак подуши отблизо половинката. Нямаше как да се заблуди за миризмата на кръв и месо.
Дорфл сам се обвини в убийство…
Ангуа плъзна поглед по изписаните стени и потръпна.
— Наздраве, Фред — вдигна халбата си Ноби.
— Утре ще върнем парите в касичката, никой няма да забележи — сам се утешаваше сержант Колън. — Пък и ние бяхме в спешна нужда, тъй де…
Ефрейтор Нобс се взираше унило в чашата си. Хората често правеха това в „Кърпеният барабан“, след като бяха задоволили изгарящата ги жажда и можеха да отделят внимание на онова, което пият.
— Сега к’во ще правя, а? — изстена Ноби. — Щом си тузар, искат да носиш разни корони, наметала и такива ми ти глупости. Сигурно ще струват цял сандък мангизи. И трябва да вършиш разни работи. — Пак надигна халбата за дълга глътка. — Благородният задлъжнява, тъй казват хората.
— Не, бе, благородството задължава — поправи го Колън. — Ъхъ. Означава да не се излагаш. Да пръскаш пари за благотворителност. Да си добър с бедняците. Да даваш старите си дрехи на градинаря, докато още стават за носене. Знам ги аз тия правила. Чичо ми беше иконом на старата лейди Селачии.
— Аз пък си нямам градинар — мрачно напомни Ноби. — И градина си нямам. Пък старите ми дрехи са на гърба ми. — Пак отпи от бирата. — Ха, значи тя си е давала вехтите роклички на градинаря, а?
Сержантът закима.
— Тъй, тъй. Човекът си беше особняк, честно казано. — Размаха ръка към съдържателя. — Рон, още две халби „Слабо светло“. — Озърна се към Ноби. Другарчето му изглеждаше по-окаяно от друг път. Трябваше
