Както и да е…
В импровизираните колби и епруветки обаче липсваше кафяво-зеленикавата лъскавина, която според „Наръчника на алхимика“ е сигурен признак за наличие на арсеник в пробата. Веселка вече направи опити с всички храни и напитки, които откри в кухните и килерите на двореца. За целта конфискува всика празна бутилка и чаша от Участька.
Реши да опита още веднъж със съдържанието на пакетче номер 2. Приличаше на мазно сирене. Сирене ли?… От дима й се замайваше главата. Ами да, помнеше, че взе проби и от сирене. Нямаше съмнение, че пакетче номер 17 съдържаше малко ланкърско със сини жилки, което влезе в неистово взаимодействие с киселината, проби дупчица в тавана и покри половината работна маса с гъста утайка, застинала подобно на катран.
Все пак извърши теста.
Само няколко минути по-късно трескаво разлистваше бележника си. Първата проба, взета от кухните (пикантен гъши пастет), бе вписана под номер 3. Ами номер 1 и 2? Ясно, първата проба беше бялата глина от Сбъркания мост… А втората?…
Намери каквото търсеше. Не може да бъде!
Пак се озърна към колбата. Насреща й сякаш се пулеше подигравателно арсенът в чиста метална форма.
Имаше още мъничко от пробата. Защо да не опита пак?… Но не е ли по-добре да се посъветва с някого?…
Втурна се към голямата стая, където дежуреше един трол.
— Къде е Командир Ваймс?
— При Сиренко, ефрейтор… — тролът се ухили — …Дребнодупе.
— Благодаря и да ти се връща тъпкано.
Тролът пак се обърна към разтревожения монах в кафяво расо.
— И к’во?
— Ами най-добре той сам да ви разкаже. Аз само седях зад съседното бюро.
Монахът постави пред трола малко бурканче със сивкав прах. Около буркана бе вързана папийонка.
— Желая да се оплача! — изписука прашецът. — Работих там само пет минути и ето какво стана! Сега ще минат поне няколко дни, докато си възвърна формата!
— Къде си работил? — не разбра тролът.
— В „Безподобни църковни принадлежности“ — подсказа смутеният монах.
— В отдела за светена вода — уточни вампирът.
— Откри арсеник ли? — оживи се Ваймс.
— Да, сър. Големи количества. Пробата просто е просмукана с арсеник. Но…
— Казвай, де!
Веселка заби поглед в краката си.
— Повторих реакцията, сър, и знам, че всичко е правилно…
— Добре. От какво взе пробата?
— Ами в това е проблемът, сър. Не беше нещо от двореца. Защото отначало малко се обърках и работих с пробата от жилището на отец Тубелчек. Взех я изпод ноктите му, сър.
— Какво?!
— Забелязах под ноктите му вещество, подобно на смазка, и предположих, че го е одрал от нападателя си, сър. От работна престилка или друга дреха… Остана още малко от пробата, сър, ако желаете да я провери независим експерт. Няма да ви се обидя.
— Но какво би правил старецът с отрова? — недоумяваше Керът.
— Сигурно е одраскал убиеца — настоя Веселка. — Сещате се… Сбили са се…
— И с кого се е бил? — намръщи се Ангуа. — С Арсениковото чудовище ли?
— О, богове — въздъхна Ваймс. — Колко е часът?
— Зън, зън, зън-зън!
— Проклятие!…
— Девет часът — обади се духчето от джоба на Ваймс. — „Бях нещастен, защото нямах обувки, докато не срещнах човек без крака.“
Стражниците се спогледаха.
— Това защо го каза? — с пресилена сдържаност попита Ваймс.
— Ами на хората им допада, когато от време на време изричам вдъхновяващ афоризъм или гатанка.
— И кога срещна оня, безкракия?
— Не съм го срещал! — възмути се духчето. — Това беше метафорично изказване.
— Схванах — кимна Командирът на Стражата. — Ако го беше срещнал наистина, можеше да го попиташ дали вкъщи няма обувки, от които вече не се нуждае.
Чу се тихичък врясък, когато натика насила духчето обратно в калъфа му.
— Още нещо, сър…
— Продължавай — уморено промърмори Ваймс.
— Разгледах внимателно глината, която намерихме на местопрестъплението. Тролът Вулканчо забеляза, че в нея има много шамот, тоест надробени стари грънци. Ами… Позволих си да отлюспя малко от глината на Дорфл, за да я сравня. Не знам какво да кажа… Духчето в иконографа умее да рисува и най-малките детайли… В онази, бялата глина има частици досущ като глината на Дорфл, която съдържа много железен окис.
Ваймс въздъхна. Наоколо се наливаха с алкохол. Само от една чашка всичко щеше да му стане ясно…
— Някой от вас да се досеща какво означава цялата бъркотия?
Керът и Ангуа завъртяха глави.
— Е, трябва ли да се получи нещо смислено — малко по-остро изрече Командирът на Стражата, — ако знаем как се снаждат всички парченца на картинката?
— Като в пъзел ли, сър? — недоумяващо се обади Веселка.
— Да! — натърти Ваймс толкова гръмогласно, че всички в кръчмата млъкнаха. — Май остава само да намерим парченцето със синьото небе и листата на дърветата, за да сглобим прелестния пейзаж!
— Сър, на всички ни денят се стори твърде дълъг — утеши го Керът.
Ваймс се прегърби отмалял.
— Тъй си е… Утре, Керът, искам да провериш какви ги вършат големите в града. Ако са намислили някоя щуротия, трябва да знам. А ти, Дребнодупе… Отиди да ровиш навсякъде в стаичките на стареца за още арсеник. Как ми се ще да повярвам, че ще намериш…
Ангуа предложи да придружи ефрейтор Дребнодупе до квартирата й. Джуджето се учуди, че всички онези мъже в кръчмата се съгласиха. В края на краищата Ангуа после щеше да се прибира сам-самичка, нали?
— Не те ли е страх? — попита Веселка, докато се промъкваха през влажните струи на мъглата.
— Никак.
— Но нали такова време е любимото на разни главорези и обирджии? А ти спомена, че живееш в Сенките…
— Така е, но отдавна никой не ми е досаждал.
— А, може би се плашат от униформата ти?
— Възможно е — вдигна рамене Ангуа.
— Дано са си набили в главите, че трябва да уважават Стражата.
— Кой знае.
— Ъ-ъ… Извинявай, че те питам, но ти и капитан Керът…
Ангуа чакаше с любезна усмивка.
— Ъ-ъ…
Ангуа се смили.
