Самюъл Ваймс сънуваше Улики.
Отнасяше се към тях с предубеждение. Дори с инстинктивно недоверие. Само пречеха.
А особен скептицизъм у него пробуждаха типовете, които поглеждат мимоходом друг човек и мълвят величествено на спътника си: „Ето, драги ми господине, оскъдните догадки, които мога да споделя с вас — той е зидар, работи с лявата ръка, прекарал е няколко години в търговския флот и напоследък има сериозни затруднения.“ После се впускат в поредица от глупашки обяснения за мазоли, стойка и овехтяване на обувки. Хич не им хрумва, че съвсем същите факти биха могли да се изтълкуват така: мъжът просто е навлякъл старите си дрехи, защото е зидал огнището за барбекю в двора си, татуировката пък му е останала от времето, когато е бил пиян и седемнадесетгодишен16. А колкото до флота… хваща го морска болест дори когато се подхлъзне на мокри павета. Ама че самонадеяност! Ама че оскърбление към богатото и хаотично многообразие на човешките преживелици!
Това важеше и за по-устойчивите веществени доказателства. В истинския свят е най-вероятно отпечатъците от стъпки по цветната леха да са оставени от ленивия мърльо, нает да измие прозорците. А писъкът в нощта е изскочил от гърлото на сънен мъж, станал да пикае посред нощ и настъпил четката за коса на съпругата си.
Тъй, ами — истинският свят е прекалено истински, за да търпи малки спретнати намеци. Претъпкан е с всякакви неща. Не с отхвърляне на невъзможното се стига до истината, колкото ще да е невероятна, а чрез несравнимо по-трудния процес на отхвърляне на възможностите… една по една. Вършиш си работата до премала, търпеливо задаваш въпроси и се вглеждаш зорко. Обикаляш и приказваш, а дълбоко в душата си се надяваш отчаяно, че нервите на някой мръсник ще се скъсат и той ще се предаде на силите на реда.
Случките от деня се бутаха и подритваха в главата на Ваймс. Големи тупуркаха наоколо като тъжни призраци. Отец Тубелчек му махаше весело, после главата му избухваше и затрупваше Командира на Стражата с думи. Господин Хопкинсън лежеше мъртъв в собствената си пещ, захапал филия от джуджешки хляб. Дорфл провлачваше единия си крак, край отворения му череп кръжаха думи като рой пчели. По средата наперено танцуваше Арсеник — дребно заядливо зелено човече, което бръщолевеше несвързано.
В един миг му се стори, че някой от големите изкрещя.
После виденията започнаха да избледняват. Големи. Пещ. Слова. Жрец. Дорфл. Големите маршируваха и от грохота на краката им целият сън подскачаше…
Ваймс отвори очи. До него лейди Рамкин изсумтя и се обърна на другия си хълбок.
Някой блъскаше грубиянски по вратата на парадния вход. Още замаян и с натежала глава, Ваймс се надигна на лакти и подхвърли на потъналия в мрак свят:
— Кое време е, та вдигат такава тупурдия?
— Зън, зън, зън-зън! — обади се бодро гласче откъм нощното шкафче.
— О, не, моля те…
— Пет часът, двадесет и девет минути и тридесет и една секунди сутринта. „Спестеното е спечелено.“ Желаеш ли да ти представя дневния график? И докато ме слушаш, защо не отделиш мъничко време да попълниш регистрационната ми карта?
— Какво? Какви ги плещиш, бе?
Ударите по вратата не преставаха. Ваймс се свлече странично от леглото и напипа кибрита. Най-сетне запали свещ и полузатича, полузалитна надолу по стълбата към вратата.
Оказа се, че го е събудил стражник Визит.
— Идвам заради лорд Ветинари, сър! Този път е по-зле!
— Някой отиде ли да доведе Джими Поничката?
— Тъй вярно, сър!
В този час мъглата провеждаше отстъпление с бой срещу зората и сякаш целият свят беше затворен в топче за тенис на маса.
— Надникнах, щом застъпих на дежурство, и той беше в безсъзнание, сър!
— Как разбра, че не е заспал?
— На пода, сър, и то облечен?
Двама стражници бяха настанили Патриция на леглото му, когато Ваймс влетя в двореца задъхан и с болки в коленете. „О, богове, вече не е като в годините с палка в ръка и звънче на колана. Без да се замисля, пробягвах половината град в лудешка гонитба с кримките.“ С гордост и мъничко срам той добави: „И нито едно от гадните копелета не успя да ме спипа!“
Лорд Ветинари още дишаше, но восъчният цвят на лицето му подсказваше, че смъртта може да означава леко подобрение в състоянието му.
Погледът на Ваймс обхождаше трескаво стаята. Във въздуха се стелеше познатата мътилка.
— Кой отвори прозореца?
— Аз, сър — призна си Визит, — преди да тръгна към дома ви. Стори ми се, че има нужда от чист въздух.
— Щеше да е по-чист, ако беше оставил прозорците затворени — поклати глава Командирът на Стражата. — Сега слушай: след две минути искам всички — разбра ли, всички! — които са останали тук през нощта, да бъдат събрани в приемната зала. Някой да доведе ефрейтор Дребнодупе. И да каже на капитан Керът какво е станало.
„Объркан и разтревожен съм. Значи първата ми работа е да прехвърля грижите си и върху околните.“
Обикаляше и се взираше. Не беше нужно да е майстор на разследването, за да установи, че Ветинари е станал и е седнал зад писалището си. Личеше, че е поработил. Свещта бе изгоряла докрай. Вероятно бе съборил мастилницата, когато се е свлякъл от стола.
Ваймс потопи пръст в локвичката мастило и го помириса. После посегна към подостреното перо, но се подвоуми, извади кинжала си и повдигна перото много предпазливо. По него май нямаше хитроумно направени шипчета, но все пак го отдели, за да го огледа ефрейтор Дребнодупе.
Стигна и до листа хартия, с който се бе занимавал Ветинари.
Учуди се, че няма написани редове, а усърдно сътворена рисунка. Изобразяваше крачеща фигура, която обаче се състоеше от безброй други дребни фигурки. Приличаше на плетените човеци, които някои задръстени племена отвъд Главината правеха за празника на годишния цикъл на Природата, в чиято чест струпваха колкото се може повече природни остатъци и ги подпалваха.
Съставената от хиляди образи фигура носеше корона на главата си.
Избута рисунката към края на бюрото и пак се зае да оглежда. Провери внимателно за подозрителни тресчици. После приклекна и огледа какво има отдолу.
Навън се развиделяваше. Командирът на Стражата се отби в двете съседни стаи, за се увери, че щорите са вдигнати. Върна се в кабинета на Ветинари, пусна щорите, затвори вратите и тръгна покрай стените, за да търси издайнически светли дупчици.
Докъде щеше да стигне така? Да лази по пода, за да търси трески и там? Да си представя тръби за пускане на отровни стрелички? Пак вдигна щорите.
Вчера Ветинари бе започнал да се опомня. А сега изглеждаше съвсем закъсал. Някой бе успял да му навреди през нощта. Но как? Бавнодействащата отрова е същинска дяволия. Трябва да измислиш как да я пробутваш на жертвата всеки ден.
„А, не… Най-елегантният начин е да накараш жертвата сама да си дава отровата всеки ден. Не става с трески или с пирончета, защото няма да се одрасква на тях непрекъснато… С какво се занимава той всеки ден?“
Ваймс измъкна затрупана книга с множество отбелязки в нея — парчета от стари писма.
„Отрова като арсеника трябва да проникне в тялото. Не е достатъчно да я докосва. Или греша? Има ли форма на арсеника, която прониква през кожата?“
Никой не можеше да влезе при Патриция. Командирът на Стражата почти не се съмняваше в това. Не очакваше да има нещо нередно в храната или водата, но за всеки случай щеше да насъска Детритус пак да си побъбри приятелски с готвачите.
„Дали е вдишал нещо? Но как ще го пускат във въздуха всеки ден, без да събудят подозрения? Все
