— Ами да, ние сме „ъ-ъ“. Но аз си останах в пансиона на госпожа Кейк, защото трябва да имаш свое място в град като този. — „И добросърдечна хазяйка, която съчувства на онези с особени потребности и проблеми. Слага дръжки, които се отварят и с лапа, оставя по някой отворен прозорец по време на пълнолуние…“ — Място, където да бъдеш такава, каквато си. А и Участъкът бездруго вони на чорапи.
— Аз отседнах при чичо ми Тежкорък — сподели Веселка. — Не ми е много приятно там. Всички говорят за мини и рудници през цялото време.
— Ати?
— Че какво толкова има да се каже за рудодобива? — вдигна рамене бунтовното джудже. — А като се разпалят на тема злато!… Честно си признавам — златото е доста по-голяма тъпотия, отколкото хората си представят.
— Мислех си, че джуджетата са влюбени в златото! — изненада се Ангуа.
— Ами, само така разправят, докато го прикоткат в прегръдките си.
— Ти сигурна ли си, че си джудже? Извинявай. Пошегувах се глупаво.
— Би трябвало да има и по-интересни неща в този живот — прически, дрехи, хора….
— Олеле… Като в разговорите между момичета?
— Нямам представа какво си приказват момичетата помежду си. Само джуджетата са ми ясни.
— Същото е и в Стражата — охлади надеждите й Ангуа. — Можеш да бъдеш от какъвто пол си поискаш, стига да се държиш по мъжки. В Стражата няма мъже и жени, само свои хора. Скоро ще научиш разговорите им наизуст. Общо взето, свеждат се до количествата изпита бира снощи, колко люто било кърито и къде са повръщали. Просто не забравяй, че мислят предимно с долните си глави. И скоро ще им хванеш цаката. Разбира се, трябва да си подготвена и за просташките вицове.
Веселка се изчерви.
— Е, май не съм ги чувала наскоро — призна Ангуа.
— Защо? Да не си им се карала?
— Не, омръзна им да ги разказват, когато и аз започнах. Чудно, но изобщо не се смяха, дори когато правех най-недвусмислените жестове. Според мен не беше честно.
— Няма какво да умувам, ще си намеря друга квартира — въздъхна Веселка. — Тук не съм си на мястото.
Ангуа погледна за миг дребната фигурка, крачеща до нея. Долавяше познатите симптоми. Всеки има нужда от свое място и понякога го намира единствено вътре в главата си. Струваше й се странно, че изпитва такава симпатия към Веселка. Може би заради сериозната й искреност. Или заради факта, че единствена — с изключение на Керът — не трепереше лекичко от страх, когато говореше с нея. И то само защото не знаеше. Ангуа се мъчеше да съхрани невежеството й като някаква мъничка скъпоценност, но пък можеше да познае и кога някой има отчаяна нужда от промяна в живота си.
— Слушай, и без това ще минем близо до Брястова улица — подхвърли сдържано. — Защо не… хм, наминеш замалко? Имам някои неща, които няма да са ти излишни.
„А аз скоро няма да се нуждая от тях — добави мислено. — Когато си тръгна оттук, не бих могла да нося нищо.“
Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата. След неподвижността втората му най-силна страна беше взирането. Освен това имаше похвалната способност да не издава нито звук. Всъщност в пълното бездействие беше сред най-добрите майстори в целия свят.
Сега се вглеждаше в мъглата, подпрял брадичка на дланите си.
Мъглата вече се разстилаше по-равномерно и тук, шест етажа над улиците, беше лесно да повярваш, че си на брега на студено, осветено от луната море. Всички звуци се смекчаваха и сякаш се притесняваха от силата си. Настъпи полунощ, после отмина.
Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата и си мислеше за гълъби.
Искаше съвсем малко неща от живота и почти всички опираха до гълъбите.
Около „Пет на седем“ мъглата светеше и съскаше. Пламъците подскачаха и на пръв поглед им оставаше съвсем малко да подпалят облаците. Лятото желязо изстиваше във формите си. Ехтяха чукове из ковачниците наоколо. Железарите работеха в съгласие не със стрелките на часовника, а с неумолимата физика на разтопения метал. Макар да наближаваше полунощ, в „Леярна и ковачница Силен в ръката“ кипеше оживление.
В Анкх-Морпорк мнозина носеха фамилията Силен в ръката. Срещаше се често сред джуджетата. Тъкмо това подтикна Томаш Ковач да я приеме с официално съдебно решение. А озъбеното джудже, размахало чук на табелата над портала, беше рожба на въображението му. Хората смятаха, че изкованото от джуджетата е по-добро, и Томаш Ковач реши да не ги разубеждава.
Лигата за равен ръст възрази срещу постъпката му, но разпрата стихна от само себе си, защото повечето членове на председателството й бяха хора — джуджетата са прекалено заети, за да се занимават с такива глупости15, — а и основният им довод се крепеше на факта, че господин Силен в ръката, с рождено име Ковач, е прекалено висок, тоест ако спазеха собствените си принципи, самите те извършваха явна дискриминация.
Томаш преспокойно си пусна брада и носеше стоманен шлем, ако очакваше да му досаждат заядливци. Между другото вдигна и цените си с двадесет пенса на долар.
Наредените в двора механични чукове удряха с грохот, задвижвани от голямо колело с впрегнати в него биволи. Имаше още мечове и щитове за изковаване. Отвсякъде изригваха искри.
Силен в ръката свали шлема си (един тип от председателството на лигата пак намина да го тормози) и го избърса с кърпичка отвътре.
— Дибук? Къде си, дяволите те взели?
Усещането за запълнено пространство го накара да се обърне.
Неговият голем стоеше само на една-две педи зад гърба му и светлините на леярната играеха по тъмночервената изпечена глина.
— Колко пъти съм ти казвал, че не искам да ме издебваш така, а? — кресна Силен в ръката, за да надвика шума.
Създанието вдигна плочата си пред очите му.
„МНОГО ПЪТИ.“
— Свърши ли си твоите работи в светия ден? Много се забави, да знаеш!
Нова дума на плочата: „СЪЖАЛЯВАМ.“
— Е, щом си вече тук, върви да поемеш трети чук и ми прати господин Винсънт в канцеларията. Разбра ли?
„ДА.“
Силен в ръката се качи по стълбата. Горе се обърна пред вратата и огледа озарените от червеникаво сияние леярна и ковачница. Видя Дибук да застава до посочения му чук и да показва плочата си на главния майстор. Винсънт тръгна към стълбата. После големът взе една заготовка за меч, пъхна я под чука за няколко удара и я захвърли настрана.
Силен в ръката се втурна надолу.
Преди да преполови стъпалата, Дибук пъхна главата си под чука.
Когато собственикът стъпи на земята, отекна първият удар.
Още препускаше по покрития с шлака и пепел двор, следван по петите от работниците, когато проехтя вторият удар.
Тъкмо стигна до Дибук и чукът удари за трети път. Светлината в очите на голема замъждука. Безизразното лице се пропука.
Чукът се вдигна…
— Залегнете! — изрева гръмовно Силен в ръката. …и след миг останаха само керамични парчетии.
Когато тътенът заглъхна, Силен в ръката се изправи и си изтупа дрехите. Навсякъде се кълбеше прахоляк. Чукът бе изскочил от рамката си и лежеше до наковалнята сред купчина отломки от голема.
Собственикът вдигна нерешително късче от стъпало, пусна го на земята и издърпа плочата от останките.
„СТАРЦИТЕ НИ ПОМАГАХА!
