НЕ УБИВАЙ!
ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА!
СРАМ.
ПЕЧАЛ.“
Майсторът надникна над рамото му.
— Туй чудо що стана?
— Аз откъде да знам? — озъби му се Силен в ръката.
— Ама той разнесе чая следобед и нищо му нямаше. После излезе за два-три часа и ето ти сега…
Собственикът вдигна рамене. Големът си е голем и с това всичко се изчерпва… но от спомена за главата, наместваща се под гигантския чук, още го тресеше.
— Оня ден чух — подхвана майсторът, — че в дъскорезницата на Мътната улица нямали нищо против да продадат своя голем. Нацепил цял махагонов дънер на клечки или нещо подобно. Да отида ли да поразпитам?
Силен в ръката още веднъж прочете думите върху плочата.
Дибук не бе особено словоохотлив. Пренасяше нажежено до червен блясък желязо, изковаваше заготовки с юмруците си, почистваше сгур от отливки, които биха овъглили всеки човек… без да изрече дори думичка. Е, да, не можеше да говори, обаче оставяше у всички впечатлението, че не би приказвал дори да имаше дар слово. Просто си вършеше работата. Никога не бе изписвал наведнъж толкова думи, колкото преди да се затрие сам.
А те подсказваха на Силен в ръката за черна мъка, за напиращ безмълвен вой. Ама че тъпотия! Тези неща не можеха да се самоубиват, нали?
— Шефе, питах те искаш ли да си намерим друг отнякъде? — сепна го майсторът.
Собственикът запрати ядно плочата към стената и с облекчение я видя да се пръска на късчета.
— Не искам. Разчистете тук. И поправете проклетия чук.
Сержант Колън положи сериозно усилие, за да вдигне глава над ръба на канавката.
— Ти… ти добре ли си, ефрейтор лорд Дьо Нобс? — успя да изгъргори.
— Не знам, Фред. Тая мутра чия е?
— Мойта, Ноби.
— А, слава на боговете, уплаших се да не е моя.
Колън се отпусна по гръб.
— Ноби, пльоснали сме се в канавката… Ооох…
— Всички сме в канавката, Фред, само дето някои зяпат звездите…
— Е, аз пък зяпам твойто лице, ща не ща. По-добре да бяха звездите, сериозно ти говоря. Хайде, надигай се…
След няколко безплодни напъна двамата някак се изправиха взаимно.
— Къдедеде сме… сме, Ноби?
— Няма спор, че излязохме от „Барабана“… Ей, кой ми е метнал чаршаф на тиквата?
— А, бе, Ноби, туй е мъглата.
— Ами тия крачища под мене?
— Трябва да са твойте. Мойте са си при мене.
— Ясно, чатнах. Ооох… Сержант, май доста изкърках.
— Къркан като лорд, а?
Ноби предпазливо вдигна ръка към шлема си и установи с напипване, че някой му е нахлупил хартиена корона. Намери мечтания фас зад ухото си.
Настъпваше онзи гнусен момент, когато след няколко великолепни часа в канавката започваш да изпитваш тежкото възмездие на изтрезняването, но все още си достатъчно пиян, за да стане направо непоносимо.
— Сержант, а как се донесохме дотука, а?
Колън се почеса по главата, но трепна измъчено от звука.
— Ми кат гледам… — Порови в оръфаните парцалчета на паметта си. — Кат гледам… дрънкахме си нещо за нападение срещу двореца, та да вземеш к’вото ти се падало по право…
Ноби се задави и изплю угарката.
— Ама не го направихме, нали?
— Само дето ти врещеше, че трябвало…
— О, богове… — изхленчи ефрейторът.
— После се издрайфа овреме, та да се опомниш.
— Олекна ми, да знаеш.
— Да, де… но ти се издрайфа върху Грабливия Хоскинс. Добре, че той се спъна в някого, та не можа да ни докопа. — Колън изведнъж започна да се тупа по джобовете. — И още имам от парите в кутийката. — Поредният тъмен облак на спомена надвисна в небето на забравата. — Е… поне останаха три пенса…
Ужасът на положението им проникна дори в мозъка на Ноби.
— Три?! Пенса?!
— Че как да останат повече… Ти като почна да поръчваш ония скъпотии за всички в кръчмата… Таквоз, де, ти нямаше пари и или трябваше аз да платя, или тебе да те…
Сержантът недвусмислено прокара ръба на дланта си по гърлото.
— И к’во — ние платихме за кефа на всички?!
— Кефеха се, та чак се оляха — унило промърмори Колън. — Ами аз до днеска не знаех, че можело да се поръчва джин в халби.
Ноби се напрегна да разпръсне мъглата поне в главата си.
— Айде, бе, сержант, че кой пие джин на халби?
— Аз все туй се опитвах да ти набия в чутурата, но кой да ме слуша…
Ноби подсмръкна.
— До реката сме. Що не се замъкнем…
Нещо изрева съвсем наблизо. Беше нисък и протяжен вой като от сирена на кораб в голяма беда. Такива звуци се чуват от обор в нощта, когато вълците наоколо са прегладнели. Точеше се сякаш безкрайно, но спря толкова внезапно, че свари тишината неподготвена.
— …много надалеч оттука — довърши Ноби. Звукът бе свършил работата на леден душ и литър силно кафе без захар.
Колън се обърна рязко към него. Усещаше, че панталонът му спешно се нуждае от пране.
— Откъде се разнесе туй нещо?
— Ами… ей оттам, нали?
— Не беше ли от обратната посока?
В мъглата опитите да се ориентират май губеха смисъл.
— Виж к’во… — замислено промълви сержантът. — Трябва да докладваме, и то незабавно.
— Правилно — одобри Ноби. — И сега накъде?
— Ами дай просто да бягаме, пък ще видим.
Огромните уши на редови стражник Чучур Долен потрепнаха, когато боботещият рев проехтя над града. Внимателно завъртя главата си наляво, после надясно, за да установи височината, посоката и разстоянието. И ги запомни.
Викът се чу и в Участъка, макар приглушен от мъглата.
Влезе в отворената глава на голема Дорфл и отекна вътре, прониквайки в мъничките пукнатини на глината, докато незабележими дребни частици затрептяха в съзвучие.
Безжизнените очни кухини останаха вперени в стената. И никой не чу вопъла, изтръгнал се в отговор от мъртвата глава, защото нямаше уста, която да го издаде, и дори съзнание, което да го насочи, но въпреки това разкъса нощта:
„ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА, НЕ УБИВАЙ! И НЕ УМИРАЙ!“
