същото е — трябва да вкарат отровата в стаята. Ами ако вече е била в стаята? Дребнодупе смени килима и леглото. Какво друго да измислим? Да изчегъртаме боята от тавана ли? Ветинари е споменал нещо за отровата пред Дребнодупе… Слагала се там, където никой нямало да надникне…“
Ваймс се усети, че още зяпа книгата. Нищо не успяваше да разчете в нея. Сигурно беше таен код или нещо подобно. И понеже познаваше Ветинари, не се и надяваше, че нормален човек би успял да разгадае шифрите му.
Книгата също може да се напои с отрова, нали? Вярно… но какво от това? Наоколо има още много книги. Трябва да си уверен, че непрекъснато ще отваря точно тази. А накрая ще си принуден да вкараш отровата в тялото му по друг начин. Като се убоде веднъж, човек започва да внимава.
Ваймс понякога се безпокоеше от всевластната си подозрителност. Щом започнеш да се питаш дали човек може да бъде отровен чрез думите, защо пък да не обвиниш тапетите, че са го побъркали? Впрочем този отвратителен зеленикав оттенък наистина би подлудил когото ще да е…
— Зън, зън, зън-зън!
— А, не!…
— Събуждането ти в шест часа! Добро утро! Ето и предварително уговорените ти срещи за деня — в десет преди пладне…
— Я да млъкваш! Каквото и да си запомнил за днес, то няма да…
Командирът на Стражата се запъна и се върна до бюрото. Ако очакваш да пипа по един лист всеки ден…
Лорд Ветинари беше всеизвестен с великолепната си памет. Но нали всеки си записва? Няма как да запомниш всяка дреболия. „Сряда: в 3 часа следобед терор, в 3 и четвърт почистване на ямата със скорпионите…“
Вдигна организатора към устата си.
— Има паметна бележка за тебе — съобщи на духчето.
— Ура! Нямам търпение да я чуя! И не забравяй първо да кажеш „паметна бележка“!
— Да говоря с… Проклятие! Паметна бележка:
„Ами дневникът на Ветинари?“
— Това ли е?
— Да.
Някой почука особено учтиво на вратата. Командирът на стражата я открехна.
— А, ти ли си, Дребнодупе?
Ваймс примига. Нещо не беше наред с това джудже.
— Сър, ей сега ще приготвя още от отварата на господин Поничката. — Джуджето се обърна към леглото на Патриция. — Ох, не изглежда никак добре, нали?
— Повикай някого и го преместете. Но първо накарай слугите да подготвят стая.
— Слушам, сър.
— А след като си свършат работата, избери наслуки друга стая и го пренесете в нея. И смени всичко, ясно? Мебели, вази, килими…
— Ъ-ъ… Разбрах, сър.
Ваймс се поколеба. Чак след двайсетина секунди схвана какво го смущаваше.
— Слушай, Дребнодупе…
— Да, сър?
— Ти… нещо… ушите…
— Обици, сър — нервно подсказа джуджето. — Даде ми ги стражник Ангуа.
— Сериозно? Ами… Бива… Само не знаех, че и вие носите накити.
— Сър, прочути сме с пръстените си.
— Разбира се, не отричам…
Вярно беше — никой не можеше да изкове вълшебен пръстен по-изкусно от джуджетата. Но… Вълшебни обици? Все едно. Някои вирове са твърде дълбоки, за да цамбуркаш безгрижно в тях.
Сержант Детритус подхождаше с интуитивен усет към подобни положения. Бе строил в редица всички служители в двореца и им крещеше оглушително.
„Виж го само старото ни приятелче Детритус — помисли Ваймс, слизайки по стъпалата. — Преди няколко години си беше обикновен тъп трол, а сега е един от най-ценните ни стражници, стига да го караш да повтаря получените заповеди, за да си сигурен, че ги е разбрал. А бронята му е по-лъскава дори от нагръдника на Керът, защото изобщо не му е скучно да я лъска. И овладя тънкостите на полицейската работа, както я вършат почти навсякъде във Вселената, тоест да реве разярено в лицата на хората, докато се предадат и си признаят. Единствената причина да си нямаме разправии с едноличен терористичен тролски режим в негово лице е лекотата, с която можеш да объркаш мисълта му — достатъчно е да му приложиш гадния номер да отричаш всичко на инат.“
— Знам, че всички сте забъркани! — ръмжеше страшно Детритус. — Ако виновният не си признае тутакси, целият персонал — чухте ли, целият персонал! — ще бъде затворен в тъмницата и ще метнем ключа в реката! — Посочи с дебел показалец една яка кухненска прислужничка. — Ти го направи, признай си!
— Не съм аз.
Сержантът обмисли новия обрат за секунда и ревна:
— А де беше снощи? Признай си!
— В леглото си, разбира се!
— Аха, правдоподобна версия и искаш да ти хванем вяра? Я си признай, винаги ли си в леглото нощем?
— Разбира се.
— Признай си — имаш ли свидетели?
— Виж го ти простака!
— Аха, нямаш свидетели, значи ти си виновна! Признай си!
— Не съм аз!
— А,тъй няма да…
— Добре, добре, благодаря засега, сержант — потупа го Ваймс по рамото. — Всички ли се събрахте тук? — Опари редицата със сърдит поглед. — Хайде, де, казвайте — всички ли сте тук?
Хората се оглеждаха взаимно и накрая някой вдигна ръка колебливо.
— Милдрид Лесна не е тук от вчера. Тя чисти горните етажи. Едно момче дойде да ни каже, че Милдрид трябвало да си остане вкъщи.
Командирът на Стражата усети лекичък студен гъдел по тила си.
— А не знаете ли какво е станало?
— Не, сър. Всичките й неща са си тук.
— Ясно. Сержант, преди да приключиш с дежурството, прати някого да я потьрси. И върви да се наспиш. Вие се разотивайте да вършите каквото ви се полага. А… Господин Дръмнот, един момент.
Личният секретар на Патриция бе наблюдавал досега похватите на Детритус със стъписан ужас.
— Слушам ви, Командир Ваймс.
— Каква е тази книга? Да не е дневникът на негово превъзходителство?
Дръмнот я взе и погледна корицата.
— Така ми се струва.
— Успяхте ли да разгадаете шифъра?
— Нима е шифрована?
— Моля? Никога ли не сте се опитвал да я прочетете?
— А защо да я чета, сър Самюъл? Не е моя, нали?
— Известно ли ви е, че предишният му секретар се опита да го убие?
— Да, сър. Веднага ще добавя, сър, че вече бях разпитван до припадък от вашите стражници.
Секретарят разлисти книгата и веждите му се извиха на челото.
— Какво ви казаха?
Дръмнот се замисли.
