Но сега цялата машина, която бръмчеше толкова тихичко, че всички забравяха за съществуването й и я бъркаха с естественото устройство на света, изведнъж пристърга зловещо.
Шефовете на гилдиите поровиха в съкровените си мисли и решиха, че онова, което искат, не е властта. Преди всичко желаеха утрешният ден да е точно копие на днешния.
— Да не забравяме за джуджетата — натърти господин Богис. — Дори някой от нас… разбира се, не намеквам за необходимостта да е някой от нас… но когато който и да е поеме юздите в свои ръце, какво ще правим с джуджетата? Яхне ли ни отново тип като лорд Щракникуфар, ония ще излязат на улицата да ни секат като дървета.
— Хм, да не предлагаш случайно някакво… гласуване? Или проучване кой е най-популярен?
— О, не. Само че… всичко вече е по-сложничко. А пък от властта на хората им се замайват главите.
— И започват да падат главите на околните.
— Ще ми се да не повтаряте това до втръсване — намеси се госпожа Палм. — Човек ще си помисли, че на вас вече са ви отсекли главата.
— Ами, как да ви кажа…
— Ох, вие ли сте, господин Въртел… Най-искрено ви моля да ми простите.
— Като президент на Гилдията на правниците — сериозно изрече господин Въртел, най-уважаваното зомби в Анкх-Морпорк — бих препоръчал да търсим преди всичко стабилност, обмисляйки позицията си. Питам се дали бихте имали нещо против да ви посъветвам…
— А колко ще ни струва? — заяде се господин Чорапин.
— Монархията е символ на стабилността.
— Само не се опитвайте да ни внушите, че…
— Вгледайте се внимателно в Клач — невъзмутимо продължи господин Въртел. — От десетки поколения там властват серифите. И какъв е резултатът? Политическа стабилност. Помислете и за Псевдополис. Или за Сто Лат. Или дори за Ахатовата империя…
— Е, стига, де! — с досада промълви доктор Дауни. — Всеизвестно е, че кралете…
— О, монарсите идват и си отиват, детронират се един друг и така нататък — снизходително се съгласи господин Въртел. — Важното е, че се съхранява институцията. Освен това съм убеден, че ще прозрете възможността да внесем някои… компромисни елементи.
Долови, че завладя изцяло вниманието им.
Пръстите му разсеяно докоснаха шева, който крепеше главата му към шията. Преди много години господин Въртел бе отказал категорично да умре, докато не получи в пълен размер хонорара за собствената си адвокатска защита.
— За какво намеквате? — намръщи се скептично господин Грънцис.
— Според мен всички сте наясно, че въпросът за възродяването на наследствената монархия в Анкх- Морпорк бе повдиган няколко пъти напоследък.
— Да — кимна господин Богис. — И то от неизлечимо луди. Това е неразделна част от симптомите — започват да си носят гащите на главите, разговарят с дърветата в парка, точат лиги, решават, че градът отново се нуждае от крал…
— Именно. Но да речем, че трезвомислещи хора се заемат да обмислят проблема…
— Продължавайте — насърчи го доктор Дауни.
— Има прецеденти. Монархии, които са се оказвали лишени от удобен владетел, са го… придобивали. Някой роден в подходящ момент потомък на друга династия. В края на краищата необходим е човек, който знае само как да се перчи по сцената, както казват актьорите.
— Извинете, но нима предлагате да си повикаме крал? — стъписа се господин Богис. — Да пуснем обяви за работа, а? „Овакантен трон, кандидатът да си носи своя корона.“
— Всъщност — непреклонно продължи господин Въртел — в историята има случай, когато гражданите на Генуа изпратили послание до Анкх-Морпорк и помолили един от тукашните генерали да им бъде изпратен за повелител. Тяхната династия се погубила чрез толкова бясно кръвосмешение, че последният им крал се опитвал да се съеши със самия себе си. Дори в учебниците ни по история е отбелязано, че сме им изпратили нашия верен генерал Тактикус, чието първо решение след сядането на трона било да обяви война на Анкх- Морпорк. Така че кралете са… взаимозаменяеми.
— Споменахте нещо за компромиси — изсумтя господин Богис. — Значи ние ще казваме на един крал какво да прави?
— Харесва ми как звучи — промълви госпожа Палм.
— Харесва ми дори ехото на тези звуци — подсмихна се доктор Дауни.
— Няма да му казваме — възрази господин Въртел. — Ще стигаме до… съгласие. Очевидно е, че като владетел той ще трябва да се съсредоточи в дейностите, традиционно свързани с монархията…
— Махането с ръчичка — подсказа господин Чорапин.
— Милото държание — добави госпожа Палм.
— Здрависването с поданиците…
— Рязането на глави…
— Не, не! Това няма да влиза в задълженията му. С по-дребните държавни дела ще се занимават…
— Съветниците му, нали? — позна доктор Дауни и се облегна по-удобно на стената. — Господин Въртел, не се съмнявам, че мога да предвидя докъде ще я докараме така. Сдобиеш ли се веднъж с крал, после е извънредно трудно да се отървеш от него. Поне по общоприемлив начин…
— Има и подобни прецеденти — увери го зомбито. Шефът на убийците присви очи.
— Любопитно е, господин Въртел, че щом лорд Ветинари се почувства зле, вие тутакси започвате да ни пробутвате идейките си. Съвпадението ми се струва… многозначително.
— Не е нужно да ровите за тайни и загадки, уверявам ви. Предопределението си знае работата. Несъмнено мнозина от вас са чули слуховете, че в града има лице, чийто произход може да бъде проследен чак до последния кралски род. И този човек работи за нашия град на сравнително скромен пост. Всъщност е един от нисшите стражници.
Неколцина кимнаха, макар и колебливо. Гилдиите събираха всякаква информация. Никой не искаше да разкрива колко много… или колко малко е осведомен. Стряскаше ги опасността да се окаже, че знаят прекалено много.
Но Док Псевдополис от Гилдията на комарджиите си придаде изражение на печен покерджия и вметна невинно:
— Наближава честването на тристагодишнината. А и не след дълго ще посрещнем Века на плъха. В кръглите столетия има нещо, от което хората прихващат треска.
— Все пак този човек съществува — настоя господин Въртел. — И доказателствата са извън всякакво съмнение за всекиго, който си направи труда да се запознае с тях.
— Добре де, ясно — Не се стърпя господин Богис. — Кажете най-сетне името на този капитан.
Впрочем господин Богис често губеше сериозни суми на покер.
— Капитан ли? — учуди се господин Въртел. — Уви, неговите вродени дарби още не са го издигнали до такъв чин. Засега е обикновен ефрейтор. По-точно — ефрейтор Сейнт Джон Нобс.
Тишина.
После избълбука странен звук, сякаш вода си пробиваше мъчително път през почти запушена тръба.
Кралица Моли от Гилдията на просяците досега мълчеше, ако не се броят честите всмуквания, когато се опитваше да раздели парченце от обяда си от нещата, които се намираха в устата й и следователно формално можеха да се нарекат зъби.
Тя се смееше и космите по брадавиците й подскачаха.
— Ноби Нобс, а? Приказвате за Ноби Нобс.
— Той е потомък на маркграфа на Анкх, който пък е можел да проследи произхода си чак до далечен братовчед на последния крал — обясни господин Въртел. — В града само за това се говори.
— Вече си го спомням — промърмори доктор Дауни. — Малко човече с маймунска външност, което винаги пуши твърде къси ръчно свити папироси. И цялото е на пъпки. Които изстисква пред погледите на всички наоколо.
