— Ами… „Ти си го направил, признай си! Всички са те видели, вече доста хора те издадоха, значи си виновен като едното нищо, признай си!“ Общо взето, това беше. А когато отрекох, че аз съм извършителят, въпросният полицейски служител изглеждаше много озадачен.
Секретарят лекичко си облиза пръстите и продължи да прелиства книгата. Ваймс се вторачи в ръката му.
Стъргането на трионите сякаш режеше и хладния въздух на утрото. Капитан Керът почука на двукрилата порта на склада за дървен материал и след малко му отвориха.
— Добро утро, господине! Доколкото знам, имате един голем тук.
— Имах — отвърна търговецът.
— Ех, че история! — процеди през зъби Ангуа. — Още един…
Досега станаха четири. Онзи в леярната легнал под чука, вторият в склада за каменоделски материали вече представлява десет керамични пръста, щръкнали изпод няколко тона варовикова скала, а големът от пристанището бил видян за последен път да крачи към морето по зловонната кора на реката…
— Смахната работа — отсъди търговецът, почуквайки с пръст по туловището на голема, — Сидни се кълне, че това нещо чегъртало упорито с триона, докато си отрязало главата. Имам поръчка за голяма партида ясенови дъски и трябва да я изпълня до следобеда. А сега кой ще ги нареже, ако смея да попитам?
Ангуа вдигна главата на голема. Доколкото можеше да се каже, че има някакво изражение, то бе съсредоточено напрежение.
— А пък Алф казва — продължи търговецът, — че снощи в „Барабана“ някой си разправял как големите започнали да трепят хора…
— Още проучваме различни версии — прекъсна го любезно Керът. — Вие сте господин… Пребъл Скинк, нали? Вашият брат държи магазинчето за пълнене на лампи на Въжената улица, а дъщеря ви е прислужничка в Университета.
Мъжът го зяпна изумен. Керът познаваше всички.
— Ъхъ…
— Вашият голем излезе ли замалко от склада вчера вечерта?
— Ами да, беше по-раничко… Написа нещо за някакъв си свят ден. — Търговецът ги стрелна с гузен поглед. — Трябва да ги пускаме, иначе нещо става с думите в главите им…
— После големът се върна и работи цяла нощ, така ли?
— Вярно. Че какво друго да прави? А когато Алф дошъл с първа смяна, видял го да излиза от дъскорезницата. Нещото си стояло и изведнъж взело триона…
— Вчера да не е бичил борови трупи? — осведоми се Ангуа.
— Тъй си беше. Сега откъде ще намеря бързичко друг голем, а?
— А това какво е?… — Ангуа извади обрамчена плоскост от купчина стърготини. — Плочата му за писане, нали?
Подаде я на Керът, който зачете на глас:
— „Не убивай. Глина от моята глина. Позор.“ Имате ли представа защо е написал тези думи?
— И аз се чудя — вдигна рамене търговецът. — Те вечно вършат тъпотии.
— Ще взема плочата като веществено доказателство. Желая ви приятен ден. — Когато излязоха от склада, Керът попита Ангуа: — Защо се интересуваше от боровите трупи?
— Същата смола надуших в мазето. И този голем е бил там.
— Всички са били там — въздъхна Керът. — А сега се самоубиват.
— Не можеш да си отнемеш онова, което нямаш — възрази Ангуа.
— А как да го наречем тогава? „Самоунищожение на движима собственост“? Вече няма как да попитаме… — Чукна с нокът по плочата. — Имаме отговорите. Остава да се досетим какви са били въпросите.
— Как тъй нищо? — наежи се Ваймс. — Непременно е в книгата! Облизва си пръстите, за да я прелиства, и с всеки ден получава поредната доза арсеник! Гнусна хитрост!
— Извинете, сър — отстъпи назад Веселка, — но не открих дори нищожна следа от арсеник. Опитах с всички известни ми тестове.
— И няма никакво съмнение?
— Мога да я изпратя в Невидимия университет. В Крилото за високоенергийна магия са измислили нов морфичен генератор. С магия лесно биха…
— В никакъв случай! — отсече Командирът на Стражата. — Ще дьржим магьосниците настрана от случая. По дяволите! Половин час се надявах, че всички нишки са ми в ръчичките…
Ваймс се върна зад бюрото си. Отново нещо го смущаваше във външността на джуджето, но пак не успяваше да определи какво е то.
— Дребнодупе, нещо изпускаме от поглед.
— Тъй вярно, сър.
— Я да видим с какви факти разполагаме. Ако искаш да отровиш някого бавно, трябва да му даваш редовно малки дози. Уж внимаваме за всичко, което Патрицият прави. Няма как да е от въздуха в стаята. И ти, и аз влизаме там всеки ден. Почти сигурни сме, че не е в храната. Да не го жили нещо? Можеш ли да впръскаш отрова в оса например? Необходимо е да…
— Извинявам се, сър, ама…
Ваймс рязко обърна глава.
— Детритус, нали ти казах да си отспиш?
— Накарах ги да ми кажат адреса на онуй момиче — Лесна, както заповядахте — отвърна тролът, същинско въплъщение на съвестния служител. — Отидох там, ама много хора се тълпяха на вратата и надничаха.
— Че какво е станало?
— Бяха съседи. Пред вратата се трупаха разревани жени. Спомних си как ми рекохте веднъж… Оная думичка, дипло ли беше…
— Дипломация.
— Ъхъ. Да не крещя на хората и такива ми ти работи. Викам си — требе да се пипа изтънко. Пък и мятаха разни неща по мене. Затуй се върнах в участъка. Тука съм ви написал адреса.
Тролът отдаде чест и излезе олюлявайки се, защото го бяха улучили с възголемичък камък по главата.
— Благодаря ти, Детритус! — подвикна Командирът на Стражата след него. Плъзна поглед по големите закръглени букви, изписани старателно от ръката на трола. — „Петльова улица, номер 27, първи етаж, отзад.“ А стига, бе!
— Познавате ли мястото, сър?
— Как да не го познавам, като съм се родил на тая улица? Оттатък Сенките се намира. Лесна… Лесна… Ами да, спомних си. Имаше госпожа Лесна на отсрещната страна на улицата. Кльощава женица. Все шиеше нещо. Бяха голямо семейство. Е, всички семейства бяха многолюдни, щото нямаше друг начин да се стоплиме.
Намръщи се над листчето. Не очакваше да научи кой знае какво. Слугинчетата винаги се втурваха на помощ на майките си при най-малкото произшествие в семейството. Какво повтаряше баба му? „Имаш син, докато се ожени, ама дъщеря ти си е дъщеря до гроб.“ Не се съмняваше, че ако прати стражник да поразпита, само ще му загуби времето…
— Я виж ти… Петльова улица. — Пак се вторачи в хартийката.
„Защо ли не я прекръстя на Алея на спомените?“ Не биваше да прахосва силите на Стражата заради приумиците си. Но защо да не надникне самият той, ако има път наблизо? Да, така ще направи по някое време, и то още днес.
— Ъ-ъ… Дребнодупе?
— Да, сър?
— Ами… устните ти… Червеното…
