— Точно така, сър. Червило.
— Аха… Ъ-ъ… Червило ли? А, да, червило…
— Даде ми го стражник Ангуа, сър.
— Много мило.
Наричаха я Залата на плъховете — на теория заради милите подробности от интериора. Някой от предишните обитатели на двореца бе решил да въведе по-авангардни решения във вътрешния дизайн. Вероятно е смятал, че фреската с танцуващите плъхчета е гениално постижение. И по килимите бяха изтъкани шарки с плъхове. На тавана тварите се гонеха в кръг, а опашките им се преплитаха в средата. Само след половин чае в това помещение хората започваха да изпитват непреодолимо желание да си измият ръцете.
Скоро щяха да изчерпят запасите от топла вода в двореца, защото тук се събираше цяла тълпа.
По общо мълчаливо съгласие креслото бе заето — и запълнено — от госпожа Розмари Палм, оглавяваща Гилдията на шивачките17.
— Тишина, моля! Господа!
Гълчавата започна да заглъхва.
— Доктор Дауни, моля.
Шефът на Гилдията на убийците кимна любезно.
— Приятели мои, сигурен съм, че всички осъзнаваме положението, в което се намираме…
— А вашият счетоводител е особено наясно — подхвърли някой от множеството.
Нервният смях скоро стихна, защото едва ли е благоразумно да се кикотиш в лицето на човека, който знае точната цена на смъртта ти.
Доктор Дауни се усмихна кротко.
— За пореден път ви уверявам, господа… и дами, разбира се, че не съм осведомен за каквото и да било споразумение, засягащо лорд Ветинари. Освен това ми се струва немислимо някой от членовете на нашата Гилдия да използва отрова в конкретния случай. Негово превъзходителство се е обучавал при нас. Всички предпазни мерки са му известни. И не се съмнявам, че ще се възстанови бързо.
— А ако това не стане? — намеси се госпожа Палм.
— Е, никой не е вечен — отвърна доктор Дауни с невъзмутимия глас на човек, поучил се от богатия си опит. — Алтернативата е да се сдобием с нов управник на града.
Всички се смълчаха и чак затаиха дъх. Думичката „кой“ сякаш пърхаше над главите им.
— Да де, ама… — започна Герхард Чорапин, президентът на Гилдията на месарите. — Той беше… Да си го речем честно… Я си спомнете някои от предишните…
Фразата „Този поне не е безнадеждно побъркан“ изплува едновременно в повечето глави.
— Да, признавам — обади се госпожа Палм, — при Ветинари стана много по-безопасно да се ходи по улиците…
— Вие най-добре знаете, мадам — сериозно отвърна Чорапин.
Госпожа Палм го изгледа високомерно, а неколцина от присъстващите се ухилиха.
— Исках да кажа — натърти тя, — че една скромна вноска в Гилдията на крадците е достатъчна, за да се чувстваш в пълна безопасност.
— О, да, а мъжете могат спокойно да посещават домовете за…
— …за спазарена нежност — решително отсече госпожа Палм.
— Именно, за същото говорех. Вече са сигурни, че няма да се събудят голи-голенички и пребити до синини.
— Освен ако предпочитанията им не са точно такива — вдигна рамене предводителката на Гилдията на шивачките. — Ние се стремим да постигнем пълно удовлетворение на клиентелата. Дори с точно прицелен удар, ако се налага.
— Животът поне стана по-предвидим под властта на Ветинари — вметна господин Грънцис от Гилдията на пекарите.
— Той хвърля всички улични актьори и мимове в ямата със скорпионите.
— Вярно е. Но да не забравяме, че човекът си има и недостатъци. Поддава се на прищевките си.
— Убеден ли сте? В сравнение с някои от предшествениците си е твърд като скала.
— И на лорд Щракникуфар можеше да се разчита… Зависи в какво — мрачно подхвърли господин Чорапин. — Да не сте забравили как направи коня си градски съветник?
— А вие пък признайте, че конят не беше най-некадърният съветник, особено ако го сравним с другите…
— Доколкото си спомням, по онова време останалите съветници бяха една ваза, винаги пълна със свежи цветя, купчинка пясък и трима човека, които скоро обезглавиха.
— Ами сбиванията? Разни дребни шайки крадци, които все се вкопчваха помежду си и не им оставаха сили да се занимават с кражбите… — с тъга си спомни господин Богис.
— Да, сега положението определено е… по-устойчиво.
Отново се смълчаха. В това беше същината, нали? Вече имаше някакъв ред. Каквото и да разправяха за стария Ветинари, той поне се грижеше след днешния ден да настъпи утрешният. И ако човек умреше от нож в леглото си, това поне му се случваше според общоприетите правила.
— По времето на лорд Щракникуфар беше по-интересно — възрази някой.
— Да, докато внезапно не откриеш, че ти е паднала главата от раменете.
— Лошото е — намеси се господин Богис, — че от тая работа всички се побъркват. Сложете на мястото му който ще да е от нас и след няколко месеца ще си бъбри с теменужките, а между другото ще заповядва да дерат хората живи.
— Ветинари обаче не е луд.
— Зависи от гледната точка. За да си чак толкова здравомислещ, трябва и да си доста смахнат.
— Аз съм само една слаба жена — подхвана госпожа Палм в пълно противоречие с интимния опит на неколцина от мъжете в залата, — но ми се струва, че пред нас се открива интересна възможност. Или дълги боричкания, докато някой надделее, или още сега се разбираме кой ще го наследи. Е, какво избирате?
Предводителите на гилдиите се опитваха хем да се спогледат, хем да не срещнат погледите си. Кой ли щеше да е следващият Патриций? Преди щеше да има тежък сблъсък с твърде много противници, но сега…
Вярно, вземаш властта, но в комплект с главоболията. Много промени настъпиха. Напоследък всеки беше принуден да влиза в пазарлъци, за да уравновесява почти несъвместимите интереси. Никой с поне мъничко ум в главата не бе и помислял да убие Ветинари от години, защото светът с него беше за предпочитане пред света без него.
Освен това… Ветинари успя да опитоми Анкх-Морпорк точно както се дресира куче. Взе един от по- дребните хищници сред множество други зверове наоколо, удължи зъбите му, укрепи челюстите му, разви мускулите му, сложи му нашийник с остри шипове, напълни му стомаха с най-отбрано месо, а после го насъска да захапе света за гърлото.
Накара всички шайки и групички да проумеят, че е по-добре редовно да си режеш парче от тортата, отколкото да я налапаш цялата заедно с ловко пъхнатото в нея кълцано стъкло. Принуди ги да си научат урока — малкото парче е особено вкусно, ако тортата расте непрекъснато.
Анкх-Морпорк единствен сред всички градове в равнините отвори вратите си за троловете и джуджетата. (Ветинари често изтъкваше, че сплавите са по-яки и гъвкави от чистото желязо.) И имаше полза. Другите раси правеха най-различни неща — понякога правеха бели, но много по-често правеха пари. И макар Анкх-Морпорк да имаше много врагове, те трябваше да въоръжават армиите си със заеми. А кредитите идваха почти само от Анкх-Морпорк, при това със съсипваща лихва. От доста години нямаше истински кръвопролитни войни. Анкх-Морпорк ги превърна в крайно неизгодно занимание.
Преди хилядолетия древната империя бе наложила на всички съседи своя Пакс Морпоркия с недвусмисленото послание: „Не се бийте с нас, че ще ви затрием“. Този път пипаха по-изтънчено: „Щом желаеш да се сражаваш с нас, ще поискаме да си изплатиш ипотеката. Между другото копието, с което се каниш да ме мушнеш, ми принадлежи. Дал съм ти пари и за щита, с който смяташ да се предпазваш. И свали купения от мен шлем, когато дръзваш да ми говориш, нещастен дребен длъжнико!“
