— Същият! — ухили се Кралица Моли. — Муцунката му е като палеца на сляп дърводелец!
— Значи не греша… Но той е мухльо!
— И е тъп като дъното на тенджера! — възмути се господин Богис. — Изобщо не разбирам защо…
Задави се внезапно, явно заразен от замисленото мълчание, което постепенно обхвана всички в залата. — …защо да не… разгледаме кандидатурата му… най-задълбочено — довърши със значително усилие.
Изтъкнатите хора на града се зазяпаха в масата. После дружно обърнаха очи към тавана. Накрая решиха в никакъв случай да не се гледат един друг.
— Да, кръвта вода не става — отрони господин Кери.
— Често съм си мислела колко величаво крачи по улицата — подкрепи го госпожа Палм.
— И дори пъпките си изстисква с кралско достойнство. Извънредно изящно.
Тишината пак се спусна, но в нея личеше напрежението на мравуняк.
— Дами и господа — сериозно изрече госпожа Палм, — все пак се налага да ви напомня, че горкият лорд Ветинари още е жив.
— Разбира се, разбира се — съгласи се господин Въртел. — И му пожелавам още дълги години. Аз само ви очертах една възможност, за да я обмисляте до деня… дано е в далечното бъдеще… когато ще се наложи да умуваме кой ще го замести.
— Едва ли някой се съмнява — подхвана доктор Дауни, — че лорд Ветинари е преуморен от работа. Ако оцелее — в което искрено се надявам, разбира се, — редно е да го помолим да се оттегли от поста, за да не си съсипе окончателно здравето. „Благодарим ти, верни служителю на града…“ и тъй нататък. Ще му купим хубава къща някъде в дълбоката провинция. Ще му отпуснем пенсия. Ще му запазваме място на банкетите. Очевидно е, че щом стана толкова лесно да бъде отровен, време е да го освободим от тегобите на службата…
— Ами магьосниците? — сети се господин Богис.
— Те никога не се безпокоят за делата на града — завъртя глава доктор Дауни. — Ако имат с какво да се тъпчат по цял ден и ако всички им се кланят почтително при среща, те са безоблачно щастливи. И нищо не разбират от политика.
Този път Кралица Моли наруши мълчанието.
— Ами Ваймс?
Доктор Дауни вдигна рамене.
— Той е градски служител.
— За същото говоря и аз.
— Но нали ние изразяваме волята на гражданите?
— Ха! Няма да му го втълпите. Пък и знаете как е настроен към кралските особи. Тъкмо човек с фамилията Ваймс е отсякъл главата на последния ни крал. В тоя род също кръвта вода не става.
— О, Моли, напразно се тревожиш. Наясно си, че ако Ваймс се надяваше да му се размине безнаказано, по-скоро би стоварил брадвата по врата на Ветинари. Не преливат от нежни чувства един към друг.
— Пак ви казвам, че няма да му хареса. Ветинари постоянно му навива пружинката и не се знае какво ще стане, ако я освободим изведнъж…
— Ваймс също е слуга на обществото! — ядно отсече доктор Дауни.
Кралица Моли направи кисела гримаса, което не беше особено постижение при нейните природни дадености.
— Значи туй са новите порядки, а? — замърмори си под носа. — Събират се разни хора между четири стени, подхвърлят си лафове и изведнъж светът става друг, а? И вече имаме овце-стръвници и зайци- единаци, а?
Доктор Дауни се престори, че не я чува.
— Днес има соаре у лейди Селачии — напомни той. — Доколкото знам, Нобс е поканен. Вероятно ще можем да го… опознаем.
Ваймс си внушаваше, че има намерение да провери докъде са стигнали с новия участък на Улицата на чревцата. И само ще свърне зад ъгъла, за да види какво става на Петльова улица. Няма да ходи там официално. Защо да губи времето на някой стражник, когато и без това са претоварени с убийствата, отравянето на Ветинари и решителния поход на Детритус срещу „главотръса“.
Свърна зад ъгъла… и спря като закован. Почти нищо не се бе променило. Ето какво го слиса. След толкова… не ги бе броил… години нещата нямаха право да си останат същите.
Въпреки това въжетата с проснато пране още се кръстосваха нагъсто над улицата между сивеещите вехти къщи. Престарялата боя пак се лющеше, както си е присъщо на евтината мацаница, едва покрила прекалено изгнилото дърво, което не може да я поеме. Обитателите на Петльова улица бяха твърде бедни, за да си позволят свястна боя, но и твърде горди, за да се задоволят с варосване.
Кварталът му се стори по-тесничък, отколкото в детството. Друга промяна нямаше.
Кога се бе отбил за последен път? Не помнеше. Улицата се намираше отвъд Сенките, а доскоро Стражата предпочиташе да не се бърка в неописуемите нрави на тези части от града.
Но за разлика от Сенките на Петльова улица цареше чистота — онази, която навява безнадеждност, защото хората просто не могат да си позволят излишен боклук. Обитаваха я не бедняци, а още позакъсали хора, защото дори не проумяваха доколко са лишени от всичко. Попиташ ли ги за това, сигурно ще чуеш: „А, не се оплакваме“ или „Има и по-лошо“, или дори „Свързваме двата края и никому нищо не дължим“.
Ваймс сякаш отново чу гласа на баба си: „Никой не е толкоз безпаричен, че да не си купува сапун.“ Разбира се, мнозина бяха точно толкова безпарични. И въпреки това си купуваха сапун. На масата можеше да липсват гозби, затова пък — о, богове! — тя винаги беше излъскана до блясък. Когато нямаха храна, хората от Петльова улица щедро подхранваха гордостта си.
Мислеше си каква бъркотия е светът. Стражник Визит го уверяваше неуморно, че светът се падал на смирените. Кому бяха сторили чак такова зло, че да им се падне това?
А хората от Петльова улица биха се притиснали до стената, за да пуснат и най-смирените да минат пред тях. Защото се крепяха на смътната заблуда, че в живота има правила. И от люлката до гроба ги гнетеше още по-неясният страх, че незнайно как нарушават правилата.
Мнозина твърдят, че имало един закон за богатите, а съвсем друг — за бедните. Не е вярно. Никакъв закон не лови онези, които измислят законите. Всички закони и правила са създадени само за тъпите кротушковци като обитателите на Петльова улица.
Усети нещо странно в тукашната тишина. Очакваше да види рояци дечурлига, трополящи към доковете каруци, но днес май никой не се канеше да прави нищо.
Отвори се врата някъде към средата на улицата. Две облечени в черно фигури се измъкнаха бавно и непохватно, защото носеха ковчег.
Естествената мрачност на събитието малко се нарушаваше от необходимостта да се изсулят с хълбока напред през тясната рамка, за да издърпат товара си и да позволят на втората двойка носачи да излезе.
Ваймс се опомни навреме и смъкна шлема от главата си.
Появи се втори ковчег. Беше доста по-малък и го носеха само двама, макар че и един би се справил.
Опечалените се струпаха отзад. Командирът на Стражата ровеше в джобовете си за хартийката, която му даде Детритус. А в сцената пред него имаше и нещо ужасяващо смешно, все едно е спряла циркова карета и от нея изскачат цели две дузини клоуни. Апартаментчетата в къщите наоколо наваксваха теснотията с броя на хората, които се свираха в тях.
Напипа листчето и го разгъна. Петльова улица, номер 27, първи етаж, отзад.
Точно тук беше. Дойде навреме за погребението. Не, за двете погребения.
— Днес не е никак благоразумно да си голем — поклати глава Ангуа. В канавката се въргаляше отчупена керамична ръка. — Този е третият, когото са натрошили насред улицата.
От един прозорец наблизо с грохот изхвърча джудже. Железният му шлем изтръгна искри от калдъръма,
