— ПИСУК? — обади се странната фигурка. После избледня и зад нея се появи малко по-дребно същество. В него липсваше каквато и да било прилика с плъх освен по размерите. Имаше човешки вид… или поне хуманоиден. Носеше панталон от кожа на плъх и два патрондаша накръст през гърдите. И пушеше необичайно малка пура. Вдигна арбалетчето си и натисна спусъка. Душата на току-що починалия плъх — защото твар, която в толкова много неща се родее с хората, несъмнено има душа — проследи унило как човечето хвана доскорошното й вместилище за опашката и го отмъкна. Душата се обърна към Смърт на мишките.
— Писук?
Мрачният Пискун закима в съгласие.
— ПИСУК!
Минута, по-късно Лудичкия Артър излезе на дневна светлина, повлякъл плъха. Край стената бяха наредени прилежно още петдесет и седем. Въпреки прякора си Лудичкия Артър обаче внимаваше да не посяга на малките и бременните самки. Предвидливо е да се погрижиш и за утрешната си прехрана.
Преносимата му табела още беше закрепена над дупката. Като единствен изтребител на гризачи и вредители, който влиза в схватка с противника при равни условия, Лудичкия Артър смяташе, че малко реклама няма да му е излишна.
Извади най-дребното бележниче в света и огризка от детско моливче. Тъй, какво излиза… Петдесет и осем кожи по две за едно пени, награда от градската управа по едно пени за десет представени опашки, телата — при Гимлет, по две пенита за три, ех, че стиснато джудже…
Над него надвисна тъмен силует и един крак се стовари с все сила отгоре му.
— Спипах ли те! — възкликна собственикът на ботуша. — Още ли ловиш плъхчета без членска карта от Гилдията, а? Сид, по-лесна десетарка не сме изкарвали. Я да го отнесем на…
Мъжът най-неочаквано усети как се повдига една педя над земята, после беше завъртян и запратен в стената. Съратникът му зяпаше изумен как мъничка пушилка пробягва по ботуша му и твърде късно се сети какво става.
— Ей, тоя ми се пъхна в крачола! И се катери… Аууааа! — Чу се сухо пращене. — Колянцето ми! Потроши ми колянцето!
Зашеметеният се опитваше да отпълзи тихомълком по-надалеч, но нещо скочи пъргаво върху гръдния му кош.
— Ей, готин, майка ти добре ли кърпи? Накарай я да ти закърпи мутрата!
Сграбчи по един клепач в пръстчетата си и удари с челото си убийствено точно. Двете глави се срещнаха с кънтящ пукот.
Сега пък онзи със счупеното коляно се влачеше нанякъде, но Лудичкия Артър се прехвърли от изпадналата в безсъзнание жертва към него и започна да го рита. В краката на човече, не по-високо от петнайсетина сантиметра, едва ли можеше да се крие такава мощ, но Лудичкия Артър май беше доста по- тежък, отколкото размерите му позволяваха. Имаше ударната сила на стоманена топка, запратена от прашка в ръката на як мъжага. И едно допълнително предимство — ритникът се съсредоточаваше на много по-малка площ.
— И да им речете от мене на ония скапаняци в Гилдията, че ще правя к’вото си ща и ще взимам колкото си ща! А смотаняци като тях няма да тормозят един дребен бизнесмен!…
Накрая му омръзна да налага биячите от Гилдията и се върна да си довърши работата. Клатеше глава с досада. Той дръзваше да продава плъховете си на половин цена, а за Гилдията това беше гнусно престъпление. Конкурентите му изобщо не можеха да проумеят как забогатява, защото си нямаха и представа за теорията на финансовата относителност.
Артър вземаше скъпичко за услугите си. Скъпичко от неговата доста особена и нисичка гледна точка. Защото колкото си по-лек, толкова повече тежат парите ти.
Когато нормален човек си купи голям самун хляб за един долар, успява да засити глада си само за един ден. Лудичкия Артър купуваше същия самун пак за един долар, но му стигаше за цяла седмица, а и можеше да си направи разкошна спалня в издълбаната дупка.
С разликата в размерите се обясняваше и твърде честото тежко пиянство на човечето. Малцина съдържатели се сещат да предлагат напитките си в напръстници, затова на Лудичкия Артър му се налагаше да пие, намъкнал бански.
И си харесваше работата. Никой не можеше да се мери с него в борбата с напастта на плъховете. Стари и хитри ветерани, които знаеха всичко за капаните и отровите, се оказваха безпомощни пред неговите праволинейни и безмилостни атаки. Последното им сетивно впечатление обикновено бяха неговите ръце, стиснали ушите им, и челото му, доближаващо ги с неимоверна скорост.
Лудичкия Артър пак потъна в сметки, мърморейки си под носа. Но скоро някой отново му попречи.
Обърна се светкавично, готов да се хвърли с главата напред, срещу предизвикателството.
— Ей, по-кротко, Артър, ние сме — заотстьпва сержант Колън.
— За тебе съм господин Артър, ченге!
Лудичкия Артър все пак се поуспокои.
— Ние сме сержант Колън и ефрейтор Нобс — напомни за всеки случай сержантът.
— Не си ни забравил, нали? — мазно добави Ноби. — Ние ти помогнахме, когато се биеше с ония три джуджета миналата седмица.
— Айде да не се лъжем — скастри го Лудичкия Артър. — Дръпнахте ме да не ги претрепя, а тъкмо ги бях свалил на земята.
— Искаме да те питаме нещо за едни плъхове… — отказа се от светския разговор Колън.
— Повече клиенти не поемам засега, претрупан съм — заяви Лудичкия Артър.
— Не, бе, питаме за едни плъхове, дето си ги продал на Гимлет преди няколко дни.
— Че на вас к’во ви пука?
— Ами той се усъмни, че били отровени — изчурулика Ноби иззад месестия гръб на сержанта.
— Че аз нивгаш не съм ги ловил с отрова!
Колън си даваше сметка, че отстъпва плашливо пред човече, високо една педя.
— Ясно, бе, ама… Виж сега… Често се биеш, нали така… Не се погаждаш с джуджетата… И някои ще вземат да подшушнат… че им го връщаш…
Дръпна се още малко и едва не се спъна в Ноби.
— Да им го връщам ли? Че за к’во, бе, готин? — озадачи се Лудичкия Артър. — Нали те отнасят пердаха!
— Вярно. На място казано. Но няма да е зле, ако ни кажеш… откъде бяха ония плъхове…
— И дали не са хванати под двореца на Патриция — хитроумно пусна въдичката Ноби.
— Как тъй под двореца? Там никой не лови плъхове. Забранено е. Помня откъде ги събрах. Бяха едри и тлъстички, та исках по едно пени за всеки, ама стиснатото джудже даде само по три пенса за четири.
— Добре, добре, но откъде бяха плъховете?
Лудичкия Артър вдигна рамене.
— Ами под пазара за добитък. Там работя всеки вторник. А точното място… Тунелите са цял лабиринт, как да помня?
— Дали не може да са хапнали нещо отровено, преди да ги хванеш? — попита сержантът. Човечето се наежи.
— Там никой не смее да слага отрова. Не търпя таквиз глупости! Обслужвам целия квартал наоколо, ама ще откажа на всеки тъпанар, дето слага отрова. Виж к’во, аз не вземам пари за самото изтребване на плъховете, чатна ли? Затуй Гилдията ме мрази и в червата. Ама тъй мога да си подбирам само свестни клиенти. — Лудичкия Артър се ухили лукаво. — И ходя само там, дето плъхчетата има какво да папат, аз ги пречуквам и ги пробутвам на ония смотаняци, дето и в леглото носят шлемове. А който слага отрова, да ходи да се пазари с Гилдията на кожодерските им цени! Друго ще питате ли, че трябва да прочистя и едно гнездо на оси, преди да се прибера.
— Значи е сигурно, че ги хвана под кланиците? — настоя Колън.
— Ами да. Там се работи лесно. Има кожари, свещари, месари, колбасари, к’вито щеш. За плъхчетата пада здраво плюскане.
— Схванах — кимна сержантът. — Е, доста време ти отнехме…
