но то скочи пъргаво и се хвърли обратно в битката през разбитата врата.
И само миг по-късно отново литна през прозореца, обаче този път Керът го улови и го накара да стъпи.
— Здравейте, господин Рудобой! Добре ли сте? И какво става тук?
— Капитан Керът, всичко е заради оня хитрец Гимлет! Редно си е да го тикнете зад решетките!
— А, какво пак е направил?
— Трови народа, ето какво!
Керът се озърна към Ангуа и пак се вторачи в Рудобой.
— Отрова ли? Изключително сериозно обвинение…
— Аз ли не знам колко е сериозно! С госпожа Рудобой цяла нощ не мигнахме! Ама нищо не заподозрях, докато не влязох тук сутринта и не чух как другите се оплакват… — Опита се да изкопчи ризницата си от хватката на Керът. — И знаете ли какво намерихме, а? Надзърнахме в зимника му и… Да не повярваш! Знаете ли какво ни е пробутвал вместо месо?!
— Кажете, де — подкани го Керът.
— Свинско и телешко!
— Олеле!…
— И овнешко!
— Брей…
— Почти нямаше плъхове!
Керът поклати глава, не намерил думи да порицае коварството на кръчмарите.
— А пък Снори Глодсонсонсон си поръчал плъхска баница снощи и сега се кълне, че намерил в нея пилешки кости!
Керът пусна джуджето и помоли Ангуа:
— Ти остани тук засега.
Наведе глава, прегърби се и влезе в заведението на Гимлет.
Една брадва избръмча към него. Хвана я небрежно и я захвърли в ъгъла.
— Ох!
Около тезгяха джуджетата се млатеха в истинско меле. Свадата отдавна бе подминала мига, когато още има нещо общо с повода. И понеже се биеха джуджета, вече се обсъждаха далеч по-важни теми — чий дядо е откраднал правата за рудодобив преди някакви си триста години и чия брадва опира в гърлото на поредния оратор.
Присъствието на Керът обаче оказа неизменното си въздействие. Битката спря постепенно. И участниците в нея се постараха да покажат с изражението си, че са наминали съвсем случайно заради врявата, все едно изричаха на глас; „Брадва ли?! Каква брадва? А, тази ли? Само я показвах на старото си приятелче Бьорн…“
— Дотук добре — похвали ги Керът. — Сега разкажете за отровата. Искам първо да чуя господин Гимлет.
— Злонамерени лъжи! — избухна кръчмарят някъде от основата на телесната пирамида. — В моето заведение се предлага само здравословна храна! И масите ми са толкова чисти, че можете да се храните дори без съдове и прибори!
Керът вдигна ръце, за да прекрати нестройния хор от възмутени крясъци.
— Някой спомена нещо за плъхове…
— Колко пъти да им втълпявам, че използвам само най-качествените плъхове! — изрева господин Гимлет. — Охранени, уловени на най-подбрани места! А не отпадъци от клозетните ями! Не се намират толкова лесно, да знаете!
— Господин Гимлет, а как постъпвате, ако не успеете да се снабдите с най-добрите продукти? — благо попита Керът.
Кръчмарят помисли усърдно. Не беше лесно да лъжеш Керът в очите.
— Е, хайде сега… — смотолеви накрая. — Случва се да допълвам недостига с малко пилешко, може би и съвсем мъничко телешко…
— Ха, мъничко било! — провикна се някой.
— Защо не надникнете в зимника му, господин Керът? — разпалено предложи друг.
— Ама така хич не бива! — разгневи се господин Гимлет. — Мъча се да поддържам разумни цени при всичките си затруднения, а срещам ли разбиране? Едва смогвам да изравнявам сметките!
— Защото си ги правиш много изтънко!
Керът въздъхна. В Анкх-Морпорк нямаше закони за социалната хигиена. Все едно да сложиш противопожарна система в ада.
— Ясно! — натърти той. — Но от телешко още никой не се е отровил. Сериозно ви говоря! Не, няма да ви слушам повече, изобщо не ми повтаряйте какво са ви разправяли майките ви. Гимлет, искам да си изясним тази история с отравянето.
Кръчмарят най-после се измъкна от купчината и стана.
— Снощи приготвихме специалитета на заведението, защото „Синовете на Кървавия топор“ направиха при нас ежегодния си събор. — Надигна се многогласен стон. — Сложихме само плъхове! — натърти госпрдин Гимлет. — Нали муцунките им трябва да се подават изпод запечената коричка? Между другото по- вкусни плъхове не са ми доставяли отдавна!
— На всички ли им прилоша след вечерята? — уточни Керът, който бе отворил служебния си бележник.
— Цяла нощ се обливах в пот!
— Всичко ми се размъти пред очите!
— Научих наизуст всеки чвор по вратата на клозета!
— Значи ще запиша „да“ — обобщи Керът. — Какво друго включваше менюто?
— Препечен плъх в сметана — отвърна Гимлет.
— Приготвен изключително хигиенично.
— А по-точно?
— Главният готвач е получил строгите ми нареждания да си мие ръцете след работа.
Всички джуджета закимаха одобрително. Така несъмнено се спазваше хигиената. Кому е приятно ръцете на главния готвач да вонят на плъх?
— Пък и всички вие хапвате при мен от години — мина в настъпление кръчмарят, щом долови лекото накланяне на везните в негова полза. — И за пръв път си имаме общи неприятности, нали? Прочут съм с плъховете си!
— Отсега нататък май ще бъдете прочут и с пилетата си — промърмори Керът.
Този път наоколо се разкикотиха, дори Гимлет си позволи да се включи във веселието.
— Добре де, съжалявам за пилешкото. Но трябваше или да го сложа, или да сготвим от най-скапаните плъхове, а пък всички знаете, че купувам продуктите за кухнята само от Лудичкия Артър. Каквото ще да разправяте за него, ама не ме е подвеждал. По-добри плъхове от неговите не се намират в града. Няма спор за това.
— Говорим за Лудичкия Артър от Лъскавата улица, нали? — уточни Керът.
— Тъй, тъй. По повечето дори няма и една рана!
— Останаха ли ви от снощните плъхове?
— Два-три ще се намерят. — Лицето на Гимлет се разкриви. — Ей, да не мислите, че той ги е отровил? Как да му се доверяваш после на дребния мръсник?!
— Разследването продължава. — Керът прибра бележника в джоба си. — Искам малко плъхове. От онези. За вкъщи.
Той погледна менюто, потупа се по джобовете и се озърна неуверено към Ангуа.
— Не си длъжен да ги купуваш — промълви тя примирено. — Те са веществени доказателства.
— Не бива да ощетяваме един невинен бизнесмен, който най-вероятно е жертва на неблагоприятно стечение на обстоятелствата — сериозно изрече Керът.
— А кетчуп искате ли? — осведоми се Гимлет. — Само че… се плаща отделно.
