— А как се оправяш с осите? — не сдържа любопитството си Ноби. — С дим ли ги изкарваш от гнездото?
— И туй правя, щото е спортсменско да ги целиш в полет — потвърди Лудичкия Артър. — Ама ако имам много работа същия ден, правя фишеци от оня черен барут, дето го продават алхимиците.
Човечето се потупа по патрондашите.
— Просто ги гърмиш, а? — сви вежди Ноби. — Туй вече не е спортсменско.
— Да, бе, ти ще ми кажеш! Я опитай някой път да нахълташ в гнездото, да заложиш фишеците, да палнеш фитилите и да си пробиеш път до изхода с бой, преди всичко да се е разхвърчало на парчета!
— Губим си времето, сержант — поклати глава Ноби, когато се отдалечиха на безопасно разстояние. — Някакви си плъхове хапнали отрова, после той ги претрепал. Ние к’во да правим? Откога тровенето на плъхове е незаконно?
Колън се почеса по брадичката.
— А бе, да ти кажа, става малко оплетено за нас. Не гледаш ли к’во се мъти наоколо? Всеки обикаля и се прави на детектор и накрая нас ще изкарат най-загубените тъпчовци. Как си го мислиш — връщаме се в Участъка, докладваме, че сме си поприказвали с Лудичкия Артър, той отрекъл и край? Ама ние сме човеци, нали? Е, поне аз съм човек и за тебе съм почти сигурен, само дето вече се влачим на опашката. Ноби, туй вече не е мойта Стража. Тролове, джуджета, водоливници… Познаваш ме, не ги мразя, ама честно признавам, че си мечтая да се махна в малката си фермичка и да зяпам как пилетата щъкат пред вратата. Ще ми се обаче да свърша накрая нещо свястно, та да се гордея.
— Добре де, к’во да правим сега? Да почукаме на всяка врата из пазара за добитък и да ги питаме дали не са скътали малко арсеник ли?
— Ъхъ — потвърди Колън. — Обикаляме и приказваме. Нали туй иска Ваймс от нас?
— Ама там са стотици места! Пък и нали ще отрекат?
— Вярно, обаче поне ще попитаме. Ноби, не е както преди. Съвременна полицейска работа. Детекторска, де. Вече се иска да свършим нещо. Виж колко голяма стана Стражата. Хич не съм против Детритус да е сержант, щото като го опознаеш, не е лош. Но я си представи, че скоро някое джудже ще почне да ни заповядва. За мене е все тая, аз ще си бъда във фермичката. Ти помисли за бъдещето. Както е тръгнала да набъбва Стражата, може скоро да се отвори място за още един капитан. Много скапана работа ще стане, ако се казва Силен в ръката или Чакълчо, а? Вземи се стегни, туй ще ти река.
— Фред, ти никога ли не си напирал да ставаш капитан?
— Аз ли да ставам фуражка? Имам си гордост, мой човек. Нека ония, дето им приляга фуражката, те да си офицерстват. Мойто място си е при обикновените хора.
— Ех, и мойто да беше там… — начумери се Ноби. — Я виж к’во намерих сутринта пред вратата.
Подаде на Колън правоъгълно картонче с позлатени ръбчета. „Лейди Селачии ще приема у дома си от пет следобед и би се радвала на компанията на лорд Дьо Нобс.“
— Охо! — възкликна сержантът.
— Наслушал съм се на разни истории за ония богати дъртофелници — още по-потиснато промълви Ноби. — Май иска да върти разни шашми с мене.
— Не, бе, не! — Колън изгледа вървящия до него невероятен обект на желанието. — Знам ги тия завъртулки от чичо си. Тя само те кани на малко хапване и пийване. Тъй си е при вас, тузарите. Ще се наливате, ще плюскате и ще си дрънкате за литетирута… ох, да му се не види, за книжки и картинки.
— Нямам засукани дрешки — унило напомни Ноби.
— А, ето как дори ще спечелиш точки — насърчи го Колън. — Униформата си е много на място за такива сбирки.
— Без майтап? — живна Ноби. — Ей, множко се събраха таквиз покани при мене. Едни натруфени, все едно някой им е гризкал краищата със златни зъби. Банкети, балове, други измишльотини…
Сержантът се взря в приятелчето си. Стъписваща, но натрапчива мисъл се промъкваше в ума му.
— А бе… Техният светски сезон е към края си, та нямат време.
— За к’во?
— Ами… Чудя се дали всички тия тузарки не са намислили да те женят за щерките си…
— А стига, бе!
— От маркграфа по-нависоко е само някой херцог, пък ние си нямаме такъв. И крал си нямаме. Значи маркграфът на Анкх става истинска голяма клечка, сещаш ли се?
Колън си признаваше, че така му е по-лесно да изрече догадките си. Звучаха доста правдоподобно, когато казваше само „Маркграфът на Анкх“, без да добавя „Ноби Нобс“. Предполагаше, че много жени ще са щастливи да имат за зет маркграфа, дори ако се налага да изтърпят Ноби.
Е… Поне няколко ще се намерят.
— Ей, хич не ми е хрумвало! — промълви Ноби и очите му светнаха. — И някои от ония момичета ще наследят доста парици, а?
— Повечко, отколкото дрънкат в твоя джоб.
— Пък и съм длъжник… не, бе, длъжен пред ония, де… идните поколения да съхраня рода Нобс, нали?
Колън се загледа в него с тревожната радост на луд учен, който преди малко е зашил главата на творението си, пуснал е ток през мозъка му и сега го наблюдава как се тътри зловещо към селцето в близката долина.
— Брей! — мечтателно промълви Ноби и погледът му се размъти.
— Дотук добре — подхвана сержантът, — ама първо аз ще обиколя кланиците, ти пък тръгни по Улицата на чревцата и ще се върнем в Участъка с чиста съвест, щото сме си свършили работата. Разбрахме ли се?
— Добър ден, Командир Ваймс — с официален тон изрече Керът и затвори вратата зад себе си. — Явявам се да докладвам.
Ваймс се бе свлякъл на стола си и зяпаше през прозореца. Мъглата припълзяваше отново по улиците. Операта отсреща вече се виждаше смътно.
— Сър, ние… ъ-ъ… се опитахме да намерим колкото се може повече големи — продължи Керът, а в същото време се мъчеше да открие с поглед бутилка на бюрото. — Вече е почти невъзможно, сър. Установихме, че единадесет от тях са се самоунищожили и към пладне хората също са започнали да ги трошат или да вадят свещените писмена от главите им. Крайно неприятно положение, сър. Навсякъде из града се въргалят керамични отломки. Сякаш хората… са чакали първия удобен повод. Твърде странно. Досега големите само работеха и не се бъркаха в чужди дела. А някои от самоунищожилите се са оставили… ами писма, сър. Колко са опечалени и засрамени. И всички са написали нещо за глината си…
Ваймс не го и погледна. Керът се постара да се наведе по-незабелязано, за да провери дали бутилката не е оставена на пода.
— А в заведението на Гимлет са предлагали на клиентите си отровени плъхове. Отровени с арсеник, сър. Възложих на сержант Колън и на Ноби да проверят какво става. Може да е объркващо съвпадение, но не се знае…
Ваймс рязко изви глава и се вторачи в него. Шумното му дишане сякаш изпълваше стаята — плитко, накъсано, като от дробовете на човек, който едва се задържа на ръба.
— Капитане, какво сме пропуснали, а? — попита някак отчуждено.
— Сър?…
— В спалнята на Ветинари. Има легло. Има бюро. Разни неща по бюрото. Нощно шкафче. Стол. Килим. Сменихме всичко. Той се храни. Но ние проверяваме и храната, нали?
— До последната трошица, сър.
— Нима? Може и да се заблуждаваме. Умът ми не го побира, но може и да сме били небрежни. В гробището има доказателство за нашето нехайство! — Командирът на Стражата вече ръмжеше свирепо.
— Какво друго да търсим? Дребнодупе твърди, че по него няма никакви подозрителни белези. Хайде да проумеем най-после как става, а с повечко късмет ще научим и кой го прави.
— Сър, той диша въздуха в онази стая постоянно, а ние само наминаваме…
