— Ще дойда с теб — реши Ангуа. — Веселка може и сама да наглежда Участъка.
— Пола… — мънкаше Керът, който изобщо не я слушаше. — Ами… Добре… Просто стой тук… Ние скоро ще се върнем. И… ъ-ъ… седни зад бюрото и не мърдай оттам, моля те.
— Да вървим — натърти Ангуа. Когато излязоха в мъглата, Керът веднага попита:
— Не забелязваш ли нещо странно в Дребнодупе?
— Струва ми се съвсем нормална жена като за джудже — отвърна хладнокръвно Ангуа.
— Жена ли?! Той ти е казал, че е жена?!
— Тя — благо го поправи Ангуа. — Все пак живеем в Анкх-Морпорк. Тук има по-голямо разнообразие от местоимения.
Направо надушваше объркването му. Разбира се, всеки знаеше, че някъде под безбройните слоеве корави кожени одежди и ризници джуджетата се различават достатъчно помежду си, за да осигурят продължението на рода. Но на тази тема самите джуджета беседваха помежду си само в най-критичните моменти от ухажването, за да си спестят неловките недоразумения.
— Е, бих очаквал да прояви почтеност и да запази този факт за себе си — едва успя да изрече Керът. — Тоест… Нямам нищо против жените. И съм почти сигурен, че и моята осиновителка беше жена. Но не мисля, че е особено благоразумно да привлича внимание върху обстоятелството към кой пол принадлежи.
— Керът, нещо не е наред с главата ти — вдигна рамене Ангуа.
— Моля?
— Сигурно си я държиш постоянно навряна в задника. Що за глупост! Малко грим и една пола, а ти се държиш сякаш се е престорила на госпожица Ва Ва Вуум и е започнала да танцува по масите в Миризливия клуб!
В следващите секунди на стъписано мълчание и двамата се напъваха да си представят стриптизьорка от джуджешката раса. Въображенията им се оказаха безсилни.
— Все едно… — махна с ръка Ангуа. — Ако и в Анкх-Морпорк не може да бъде каквато е всъщност, тогава къде?
— Ще си имаме разправии, когато другите джуджета забележат — упорстваше Керът. — Ами че аз почти виждах неговите колене. Ох… Нейните.
— Всеки има колене — напомни мило Ангуа.
— Вероятно, но тя сама си навлича неприятности, като се перчи. Аз съм свикнал с коленете и мога да си кажа: „Ето, колене, те просто са стави на краката.“ Но някои от момчетата…
Ангуа вдиша рязко.
— Тук е тръгнал наляво. Та какво казваше за момчетата?
— Е… Не знам как ще се настроят. Не биваше да я насърчаваш. Разбира се, има жени и сред джуджетата, но… по-почтените не се хвалят с това.
Ангуа изсъска, а когато заговори, гласът й звучеше съвсем безстрастно:
— Керът, ти знаеш, че винаги съм уважавала отношението ти към всички граждани на Анкх- Морпорк.
— Да…
— Дори съм смаяна от искрената ти слепота към дреболии като разликите между разумните раси.
— Да…
— Освен това се опитваш да се грижиш за всички.
— Да…
— Ясно ти е и колко съм привързана към теб.
— Да…
— Само че понякога…
— Да?
— Много, ама наистина много се чудя защо…
Каретите вече се бяха наредили една до друга пред огромната къща на лейди Селачии, когато ефрейтор Нобс се дотътри пеша по алеята и почука на вратата.
Отвори му един лакей, огледа го и промърмори:
— На черния вход, човече…
Понечи да затвори, но предвидливо протегнатият крак на Ноби му попречи.
— Я прочети това!
Ефрейторът подаде два внушителни документа. Първият гласеше:
„Аз, след като изслушах показанията на няколко специалисти, включително клетвената декларация на акушерката Сухоглава, съм готов лично да удостоверя, че е изключително вероятно приносителят на настоящото С. У. Сейнт Джон Нобс да принадлежи към човешката раса.
Подпис: Лорд Ветинари.“
Вторият документ беше писмо от Кралския хералдически дракон.
Лакеят се ококори.
— Ох, толкова съжалявам, ваша светлост…
Мъжът пак разгледа придирчиво ефрейтор Нобс. Не се знаеше кога се е бръснал за последен път, но лицето му и без това си имаше особености колкото цяла топографска карта.
— Майчице… — прошепна сащисаният лакей, но се овладя. — Посетителите ни обикновено само подават визитните си картички…
— А, в картите ли е проблемът? — Ноби ловко извади от джоба си оръфано тесте. — Сега ще съм зает да бъда тузар, ама после може да поиграем, ако ти се ще.
Лакеят попиваше с поглед всяка потресаваща подробност от външността му. Покрай работата си почти не излизаше от имението, но като всички останали в града бе чул слуховете, че законният наследник на анкх-морпоркския трон е стражник. И сега беше готов да признае, че ако искаш да скриеш престолонаследника от вражески погледи, не би могъл да избереш по-добро прикритие от лицето на С. У. Сейнт Джон Нобс.
А от друга страна… Лакеят се интересуваше от някои подробности в историята и знаеше, че на трона са сядали всякакви твари — гърбави, еднооки, ходещи на четири крака или грозни като самия порок. В сравнение с тях Ноби имаше царствено присъствие. Мъжът си напомни, че никога не е зле да се умилкваш на силните на деня, ако ще и думата „силен“ да звучи доста неуместно в случая.
— Ваша светлост вероятно не се е появявал досега на подобно светско събитие?
— За пръв път ми е.
— Сигурен съм, че благородната кръв сама ще ви подскаже как да се държите — неубедително дори за собствените си уши заяви лакеят.
„Ще бъда принудена да си тръгна — мислеше си Ангуа, докато крачеха забързано в мъглата. — Не мога повече да живея с тревоги какво ще се случи през следващото пълнолуние.
Не че не ми е симпатичен. Не бих могла и да мечтая за по-грижовен приятел.
Ей там ме боде трънчето. Той е загрижен за всекиго. И за всичко. Без да прави разлика. Знае всичко за всички, защото са му интересни от първия до последния. И се грижи ей така, изобщо, а не лично. Не смята, че „лично“ е същото като „важно“.
Ох, защо няма поне едно нормално човешко качество, например да е жестоко себичен?!
Сигурна съм, че не си мисли непрекъснато за това, но пък си личи, че върколакът у мен го притеснява. Дразни се от приказките, които другите подхвърлят зад гърба ми, и не знае как да ги преглътне.
Защо ли не прасне някого по носа? Полза няма, но поне ще му олекне.
И ще става все по-зле. В най-добрия случай ще ме спипат в нечий курник и тогава ще загазя. Ами ако ме заварят в нечия спалня?…“
Опита се да изтрие картинката, която въображението й нарисува услужливо, но не се справи добре. Можеш да укротяваш върколака у себе си, ако имаш волята за това, но никога няма да го опитомиш.
„Заради града е. Твърде много хора, твърде много миризми…
Дали нямаше да ни потръгне, ако бяхме сами някъде? Но кажа ли му „Или аз, или градът“, той дори няма
