— Нали го преместихме в друга спалня! Хич не си го представям, но дори някой да е напомпвал отрова във въздуха… Как ще го уредят отново, като дебнем денонощно?! Трябва да е нещо в храната!
— Лично ги наблюдавах как я опитват, сър.
— Значи не гледаме достатъчно внимателно, проклети да сме! Хората умират, капитане! Госпожа Лесна е мъртва!
— Коя, сър?
— Никога ли не си чувал това име?
— Не си спомням, сър. С какво се е занимавала?
— Ами с нищо особено. Просто е отгледала девет хлапета в две стайчета, в които не можеш и да се протегнеш хубаво. Шила е ризи за по два пенса на час всеки ден, отпуснат й от скапаните богове. Просто се е бъхтала и никому не е досаждала. А сега е труп, капитане! Нейното внуче също. Било е на четиринайсет месеца. И защо? Защото нейната пораснала внучка им занесла нещо вкусничко от кухнята на двореца! За да ги зарадва! Представяш ли си — Милдрид си мислеше, че ще я арестувам за кражба! На проклетото им погребение, да му се не види! — Пръстите на Ваймс се свиха като в гърч, кокалчетата на юмруците му побеляха. — Е, туй вече си е убийство. Преди беше покушение, но вече няма политика, има самоубийства! И то защото не ни хрумват правилните въпроси, вдън земя да потънем дано!
Отвориха вратата.
— Добър ден, уважаеми господине — жизнерадостно забърбори сержант Колън, докосвайки почтително шлема си. — Моля за извинение, че ви губя времето. Предполагам, че сте много заети, но се налага да ви попитам просто за да ви отметна в списъка, дали не използвате арсеник тук?
— Ей, Фенли, не карай господин полицая да стърчи пред вратата! — обади се изнервен глас и работникът се дръпна. — Добър ден. С какво можем да ви помогнем?
— Проверяваме за какво се употребява арсеникът в града, господине. Изглежда малко отрова е попаднала където не бива.
— О… Колко лошо… Сигурен съм, че ние не използваме арсеник, но все пак влезте, ще попитам майсторите. Не се съмнявам, че чаша горещ чай ще ви ободри.
Колън се озърна. Мъглата се сгъстяваше, а небето посивяваше.
— Няма да ви откажа, господине.
Вратата се затвори зад него. След миг резетата изчегъртаха тихичко, плъзгайки се в жлебовете си.
— Добре, горе-долу ми светна — отсече Ваймс. — Започваме отначало. — Взе въображаемия черпак. — Значи аз съм готвачът. Сготвил съм тая полезна кашичка, дето на вкус е като мътната вода в паничката на пес. Всички са ме гледали в ръцете, нали? И всички съдове са били търкани до изтъняване. Дотук бива. Две паници за опитвачите, но едната отива при Дребнодупе за проверка, а слугата — ти, Керът — взема третата и…
— Слага я в кухненския асансьор, сър. До всяка стая има шахти.
— Ха, не носят ли гозбите по стълбите?
— Цели шест етажа, сър? Ще изстинат.
— Ъхъ. Почакай малко… Отплеснахме се. Тъй, взел си паницата. На поднос ли я слагаш?
— Да, сър.
— Ами сложи я, де!
Керът послушно сложи невидимата паница върху невидимия поднос.
— Нещо друго? — замисли се Ваймс.
— Филия хляб, сър. И проверяваме целия самун.
— Лъжица?
— Да, сър.
— Ами не стой като статуя, слагай ги.
Керът отдели едната си ръка от призрачния поднос, за да вземе безплътните филия и лъжица.
— Друго? — настоя Командирът на Стражата. — Сол и пипер например?
— Да, сър, имаше такива прибори.
— На подноса!
Ваймс се взираше хищно като ястреб във въздуха между ръцете на Керът.
— Не сме чак толкоз задръстени, нали? — промърмори неуверено. Пресегна се и взе невидимата солничка. — Хайде де, кажи ми, че сме проверили и солта!
— Но това е пиперът, сър — поправи го Керът.
— Сол! Горчица! Оцет! Пипер! — ръмжеше Ваймс. — Нима сме пррверили всяка трошичка само за да оставим негово превъзходителство да си поръси отрова по свой вкус?! Не може ли арсеникът да се поднесе като… някаква сол? Наистина ли сме толкоз тъпи?!
— Веднага ще проверя, сър! — Керът се озърташе отчаяно. — Ей сегичка ще оставя подноса някъде…
— Засега недей — възпря го Командирът на Стражата. — Знам в какво сме се забъркали. Няма да хукнеш гол по улицата, я, щом те осени светла мисъл, за да вряскаш на минувачите: „Еврика! Дайте ми хавлия!“ Да не бъдем небрежни. Лъжицата… От какво е направена?
— Уместен въпрос. Ще проверя, сър.
— Аха, напипваме цирея! А какво е пил?
— Преварена вода, сър. И водата, и чашите са проверени.
— Тъй те искам. Значи… Пъхаш подноса в асансьорчето, а после какво става?
— Слугите в кухнята дърпат въжетата и асансьорчето се изкачва до шестия етаж.
— Без да спира по пътя ли?
Керът го изгледа озадачено.
— Шест етажа — мърмореше Ваймс. — Просто шахта с голяма кутия в нея, която може да бъде вдигана и спускана, нали? Хващам се на бас, че на всеки етаж има вратичка…
— Сър, на някои от етажите почти не се мяркат хора…
— Още по-удобно за нашия отровител, не мислиш ли? Стои си най-нагло и чака асансьорчето да мине покрай него. Не сме уверени, че храната, пъхната в кутията, е същата, която стига до шестия етаж!
— Блестящо, сър!
— Готов съм да се закълна, че го правят привечер — поклати глава Командирът на Стражата. — Към здрачаване е по-бодър, а сутринта е почти труп. По кое време му поднасят вечерята?
— Откакто е зле — в шест часа, сър. Дотогава притъмнява. После той продължава да пише.
— Всичко е ясно. Имаме много работа. Да вървим.
Патрицият седеше в леглото си и четеше.
— А, Ваймс…
— Вечерята ви скоро ще бъде готова, ваше превъзходителство. Позволявате ли да изтъкна още веднъж, че много ще облекчите задачата ни, ако разрешите да ви преместим извън двореца?
— Уверен съм, че ще ви олекне.
Някой потропа на вратичката на асансьорчето. Ваймс отиде да отвори. В кутията се свираше джудже. Стискаше нож между зъбите си и по една брадва в ръцете си. Въздухът около него почти пращеше от свирепото напрежение.
— О, небеса! — немощно възкликна Ветинари. — Дано са сложили и малко горчица…
— Някакви проблеми, стражник? — осведоми се Ваймс.
— Никакви, сър! — напето отвърна джуджето, след като извади ножа от устата си. — Всички вратички по-надолу бяха много прашасали и покрити с паяжини, но аз ги заковах за всеки случай, както заповяда капитан Керът.
— Добре си се справил. Слизай.
Ваймс затвори вратичката и асансьорчето заскрибуца надолу.
— Грижим се за всяка дреболия, а, Ваймс?
— Надявам се, сър.
