да проумее, че има възможност за избор.
Рано или късно ще трябва да се прибера у дома. Така ще е най-добре за него.“
Ваймс се връщаше в подгизналата нощ.
Не стигна доникъде, затова пък извървя дълъг път, нали? Събра цяла каруца факти, направи всичко най-логично, а ето — в очите на някой потаен мръсник вече изглеждаше същински кретен.
Може би и Керът го смяташе за глупак. Ваймс неуморно бълваше свежи идеи (извънредно разсъдливи полицейски идеи, разбира се) и всеки път се излагаше. Този път нищо обичайно не му вършеше работа. Не разкриха дори една полезна дреболийка, само умножаваха невежеството си.
Какво друго му оставаше? Нали опряха едва ли не до съдирането на тапетите от сте…
Спря, сякаш наистина се блъсна в стената, която си представи.
И в двете спални тапетите бяха едни и същи. По-точно — във всички стаи на този етаж. Гнусните зеленикави тапети.
Но… а, не, просто е невъзможно. Ветинари спеше в първата стая от години… Е, ако някога затваряше очи поне замалко. Как незнайният злодей ще се промъкне незабелязано, за да смени тапетите?
Пред него мъглата се разтвори за миг и Ваймс зърна свещ зад някакъв прозорец, после мътилката пак се събра.
Мъглата… Да. Влага. Прониква в стаята, просмуква се в тапетите. В старите, прашни, мухлясали тапети.
А дали Дребнодупе взе проби и от тапетите? В края на краищата погледът само се плъзга по тях, без да ги види. Те не са вътре в стаята, а определят границите й. Възможно ли е изобщо човек да бъде отровен от стените.
Не смееше да превърти тази мисъл в ума си. Оставеше ли подозрението да се загнезди, накрая и то щеше да го подведе като предишните.
Само че… тъкмо това ти е препъникамъкът, обади се скритият гласец в главата му. Прахосваш си времето със заподозрени и улики, ама то си е забавление за тялото, докато умът се бъхта да свърши черната работа. Истинското ченге знае, че не кръстосваш напред-назад в търсене на улики, за да откриеш кой е мръсникът. Напротив — започваш с кристално ясна представа кой е сторил злото и вече си имаш списъче точно какви улики да издириш.
Бе твърдо решен да не изкара още един ден на безпомощност, изпъстрен с отчайващо оригинални хрумвания. Вече му ставаше зле и щом видеше изражението на ефрейтор Дребнодупе.
Бе казал: „А, бе, арсенът нали е метал, да не са му пробутали прибори за хранене от арсен?“ Никога нямаше да забрави погледа на джуджето, когато му обясни, че да, било възможно, но ако никой не забележи как лъжицата се разтваря почти мигновено в горещата супа…
Този път щеше първо да помисли.
— Маркграфът на Анкх, ефрейтор лорд С. У. Сейнт Джон Нобс!
Тихата гълчава из залата секна. Всички глави се обърнаха към вратата. Някой се разкикоти, но околните го скастриха сурово.
Лейди Селачии мина напред да посрещне госта. Беше висока ъгловата жена с острите черти и орлов нос, типични за нейния род. Пристъпеше ли към някого, все едно запращаше бойна брадва към натрапник.
Най-неочаквано тя направи реверанс.
Немалко от гостите й ахнаха смаяни, но тя ги опари с недвусмислен поглед и те побързаха да последват примера й. Някъде в дъното на тълпата се чу мърморене:
— Но това човече е абсолютно нищож…
Заглушиха гласа.
— Ама някой да не си е изпуснал нещо? — обезпокои се Ноби. — Ако искате, ще ви помогна да си го потърсите.
Лакеят изникна сякаш от въздуха до рамото му с поднос в ръцете.
— Питие, милорд?
— А, може — сепна се Ноби. — Една халба „Светло слабо“.
Много челюсти увиснаха, обаче лейди Селачии се прояви достойно.
— „Светло слабо“ ли? — изви вежди към лакея.
— Това е един… хм, вид бира, ваша светлост — обясни той.
Нейна светлост се поколеба само за частица от секундата.
— Доколкото ми е известно, икономът пие бира. Вървете при него и направете необходимото, добри ми човече. Аз също бих пийнала една халба „Светло слабо“. Каква свежа идея!
Думите й подсказаха правилното поведение на онези гости, които знаеха добре върху коя страна на препечената филийка е намазан черният хайвер.
— Наистина! Много оригинално! И за мен една халба „Светло слабо“!
— Ха-ха! Великолепно! „Светло слабо“!
— По една халба за всички!
— Но този е безнадежден глуп…
— Млъкни веднага!
Ваймс мина предпазливо по Бронзовия мост и преброи старателно хипопотамите. Наистина имаше девета фигура, която обаче се облягаше на парапета и си мърмореше по познат — и поне според Ваймс — безобиден начин. Лекото движение на въздуха изтласкваше към Командира на Стражата воня, пред която дори миазмите на реката бяха безсилни.
— Ех, да му го… ех, да им го… Ама на всичките. Рекох им аз да го изправят и да му откъснат горния край… Да, бе, тъй си беше, ама чува ли някой…
— Добър вечер, Рон — поздрави Ваймс, без дори да се вгледа по-внимателно в силуета.
Дъртия Гнусен Рон закрачи редом с него.
— Ех, да им го… преметнаха ме, ама…
— Съчувствам ти — увери го Ваймс.
— Разправях им аз да намажат хляба на маслото, ама… Господине, Кралица Моли казва да си пазиш гърба денем и нощем…
— А, туй пък що за приказка беше?!
— …Та да се запържи млякото! — победоносно и невинно продължи Дъртия Гнусен Рон. — Да си нагълтат крачолите дано наедно с голямата си невестулка!…
Просякът се отдалечи, повлякъл пешовете на палтото си по земята. Пред него припкаше кученцето, което му служеше като помощен мозък.
В стаята на слугите се вихреше суматоха.
— Пак ли „Светло слабо“? — поклати глава икономът.
— Още сто и четири халби! — малко зашеметено съобщи лакеят.
Икономът само вдигна рамене.
— Хари, Сид, Роб и Джефри… Грабвайте по два подноса и тичайте пак до „Кралската глава“! Оня какви ги върши там, а?
— Нали уж щяха да си четат поезия, ама той реши да им разправя смешки…
— Анекдоти ли?
— А бе, как да ти кажа… Повече приличат на вицове, от нашите…
Колкото и да беше смайващо, но хем ръмеше все по-досадно, хем мъглата ставаше по-плътна. Вятърът упорито натикваше капките през прозореца и Ваймс накрая го затвори. Запали свещите на бюрото и отвори бележника си.
Вероятно нямаше да е зле, ако си послужеше с духчето-организатор, но предпочиташе всичко да му е пред очите.
