Ангуа и Керът вървяха смълчани в мъглата, само понякога се чуваха резките й указания за посоката.
В един миг Ангуа спря. Досега миризмата на Дорфл… да де, на старо месо и кравешки тор ги водеше право към кланицата.
— Свърнал е по тази пресечка — посочи тя. — Тръгнал е почти в обратната посока. И… е бързал. Наоколо… има много хора и… наденички?
Керът препусна, без да продума. Много хора и наденички, събрани на едно място, означаваха поредното представление от театъра на живота в Анкх-Морпорк.
Малко по-нататък наистина имаше гъмжило. Явно се събираше от известно време, защото отзад една позната фигура с поднос се мъчеше да надзърне над главите на стоящите отпред.
— Какво става, господин Диблър? — попита Керът.
— О, здрасти, капитане. Спипали са един голем.
— Кой го е спипал?
— Ами някакви типове. Отидоха да вземат ковашки чукове.
Пред Керът имаше плътна стена от тела. Той долепи дланите си, мушна ръцете си напред и се провря със силата на по-печен в занаята пророк, който е стигнал до море, преградило пътя му.
Дорфл се бе присвил в дъното на сляпата уличка. Трима мъже с чукове в ръце пристъпваха нерешително към голема. Личеше опита им на улични биячи, които се чудят дали едновременно с първия нанесен от тях удар вторият няма да се стовари с двойна сила по главите им.
Дорфл държеше пред себе си плочата, на която бе написал „СТРУВАМ 530 ДОЛАРА“.
— Пари, а? — изграчи един от мъжете. — Вие, проклети твари, само за туй си мислите!
Плочата се пръсна на парчета под тежкия чук. Юначагата понечи пак да го завърти… и едва не направи задно салто.
— Парите са всичко, за което можеш да мислиш, когато имаш само цена и нищо друго — спокойно отбеляза Керът и изтръгна чука от пръстите му. — Драги, ти какво смяташе да правиш?
— Нямате право да ни се месите! — смънка наежено мъжът. — Всеки знае, че тия твари не са живи!
— Затова пък имам право да те арестувам за умишлено унищожаване на чужда собственост — отбеляза Керът.
— Някой от тях е убил стария жрец!
— Извинявай, не те разбрах — невъзмутимо си призна Керът. — Щом е само вещ, как тъй ще извърши убийство? И мечът е вещ… — Той измъкна своето оръжие от ножницата и то изсъска копринено. — Разбира се, драги ми господине, нелепо е да обвиняваш един меч, ако някой го насочи към теб.
Очите на бияча се кръстосаха от усилие да ги фокусира във върха на меча.
Ангуа отново се поддаде на чудновато объркване. Керът не заплашваше този мъж. Изобщо! Само си послужи с меча, за да докаже правотата на доводите си. И толкова. Би се изумил, ако някой му изтъкнеше, че е възможна и друга гледна точка за постъпката му.
Някаква дълбоко стаена частичка от съзнанието й промърмори: „Трябва да си доста сложно устроен в главата, за да се държиш простодушно като Керът.“
Нещастникът преглътна тежко.
— Вярно си е…
— Да, де — съгласи се друг мъж с чук в ръцете, — ама на тия твари не можеш да имаш вяра. Все се промъкват зад тебе и мълчат. Какво ли са намислили, а? Кой ще каже?
Той сърдито ритна Дорфл, който се заклати тромаво.
— Тъкмо това се опитвам да открия — обясни Керът. — А сега ви моля да се разпръснете и да се занимавате със своите дела…
Третият кандидат-отмъстител бе дошъл съвсем наскоро в града и още не схващаше накъде задуха вятърът. Има и такива хора.
Вдигна чука и отвори уста да кресне дръзко: „И к’во, ще ме спреш ли?“, но се смръзна, защото точно до ухото му се разнесе ръмжене. Беше нисичко и тихичко, но звукът се стрелна направо към едно местенце в гръбначния му мозък и натисна бутона „Първичен страх“.
Той се обърна кротко. Една много съблазнителна жена с униформа на стражник му се усмихна приветливо. Тоест… ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и откриха всичките й зъби.
Смелчагата изтърва чука върху краката си.
— Умно — кимна Керът. — Винаги съм казвал, че усмивката отключва всички порти.
Тълпата го зяпаше втрещено, както се случваше честичко. Стъписа ги прозрението, че той си вярва. И от недостъпната за умовете им нелепост на този факт забравиха да дишат.
Хората се изсулиха заднешком от уличката, а Керът се обърна към голема, който лазеше по земята и се опитваше да събере парчетата от плочата си за писане.
— Елате, господин Дорфл. Ще ви придружим до кланицата.
— Ей, хора, вие луди ли сте?! — кресна Чорапин и се опита да затръшне вратата. — Как ви хрумна, че искам това нещо да се върне?!
— Той е ваша собственост — напомни Керът. — А тълпата искаше да го натроши с чукове.
— Ами да бяхте ги оставили да си свършат работата! — сопна се касапинът. — Не чувате ли каква мълва е плъзнала из града? Няма да го пусна да припари в моя имот!
Пак натисна вратата, но ботушът на капитана се оказа здрав.
— Опасявам се, че вече нарушавате законите — въздъхна Керът. — Имате намерение да замърсите градските улици с керамични отпадъци.
— Дръжте се сериозно!
— Аз съм сериозен — настоя Керът.
— Винаги — не се сдържа Ангуа. Чорапин размаха ръце ядосано.
— Да се маха! Къш, бе! Няма да пусна убиец в хубавата ми кланица! Задръжте си го, щом ви е толкова мил!
Керът сграбчи дръжката на вратата и я отвори насила. Касапинът отстъпи припряно.
— Господин Чорапин, нима се опитвате да подкупите офицер от силите на реда?
— Вие не сте с всичкия си!
— Напротив.
— Да, напротив — въздъхна Ангуа.
— Стражниците нямат право да приемат подаръци — съобщи официално Керът и се озърна към самотно стърчащия на улицата Дорфл. — Но аз ще го купя от вас. На разумна цена.
Погледът на касапина шареше между двамата.
— Ще го купите, значи? Ще ми дадете пари за него?
— Да.
Чорапин вдигна рамене. Когато някой ти предлага парите си, неуместно е да обсъждаш степента на здравомислието му.
— Е, това е друго нещо — призна той. — Аз го купих за 530 долара, но няма спор, че вече е научил още един занаят…
Ангуа изръмжа невъздържано. Тази вечер и без това й опъна нервите, а от миризмата на прясно месо сетивата й се замъгляваха.
— Само преди минута се канехте да го прогоните!
— Не отричам, но бизнесът си е биз…
— Ще ви платя един долар — с хладнокръвието на статуя предложи Керът.
— Един долар?! Това си е пладнешки обир…
Ръката на Ангуа светкавично го сграбчи за гърлото, напипваше вените, надушваше кръвта и страха му… И се стараеше да мисли за кисело зеле.
— Сега не е пладне, а привечер! — изтръгна се с гладен вой от устата й.
Също като онзи мъж в уличката Чорапин се вслуша в гласа на природата.
