— Доколкото ми е известно, Командир Ваймс неведнъж си е позволявал пред вас непочтителни забележки за Патриция — отсече доктор Дауни.
— Сещам се какво са ви подшушнали. „Трябва да го обесят, ама няма да се намери толкова гнусно въже, че да му е по мярка.“ Всички така приказват.
— А вие?
— Е, аз не — призна си Керът.
— И Ваймс лично е поел разследването на опитите да бъде отровен лорд Ветинари?
— Да, какво толкова…
— Решението му не ви ли озадачи поне малко?
— Не, сър. Помислих и ми се струва, че го разбрах. Посвоему е привързан към Патриция. Веднъж спомена, че ако някой убие Ветинари, това ще е самият той — Ваймс.
— Нима?
— Но го каза с усмивка. Е, аз така изтълкувах изражението му.
— И Ваймс… ъ-ъ, навестява Патриция почти всеки ден, нали?
— Да, сър.
— Досега обаче усилията му да открие отровителя са се оказали безплодни, нали?
— Ами нямаме преки доказателства, сър. Установихме само множество начини, по които не е бил отровен.
Дауни кимна на спътниците си.
— Бихме искали да огледаме кабинета на Командир Ваймс.
— Не знам дали това е… — започна Керът.
— Моля ви да обмислите искането ни задълбочено — скастри го доктор Дауни. — Ние тримата дойдохме тук като представители на почти всички гилдии в града. И сме уверени, че имаме сериозна причина да претърсим кабинета на Ваймс. Разбира се, вие ще ни придружите, за да е сигурно, че не сме извършили нищо незаконно.
Керът се подвоуми.
— Е… Щом и аз ще бъда с вас…
— Така обискът ще бъде извършен напълно според правилата — довърши го шефът на убийците. Керът ги заведе до кабинета и отвори вратата.
— Дори не знам дали Командир Ваймс е тук. Нали ви казах, че сме… Олеле…
Дауни надзърна някъде изпод рамото му към фигурата, забола глава в ръцете си на бюрото.
— Както виждам, Командир Ваймс телом е тук, но духом отсъства…
— И от коридора надушвам вонята на алкохол — отбеляза госпожа Палм. — Този порок върши страшни неща с мъжете.
— Цяла бутилка „Меча прегръдка“, а? — поклати глава господин Богис. — На някои хора им е широко около врата.
— Но той не беше пил нито капка цяла година! — мънкаше Керът, докато разтърсваше безчувствения Ваймс. — Ходи и на срещи на въздържатели и какво ли още не…
— Така, да проверим… — решително изрече доктор Дауни и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. — Капитан Керът, ще засвидетелствате ли, че тук има кесия със сивкав прах? А сега аз ще…
Едната ръка на Ваймс се плъзна с бързината на нападаща кобра и затисна пръстите на старшия убиец с чекмеджето. Със същото движение лакътят му се заби в слънчевия сплит на доктор Дауни, чиято брадичка конвулсивно се смъкна надолу и се блъсна в предмишницата на Ваймс.
Чак тогава Командирът на Стражата отвори очи.
— А? К’во штава тука, бе? А? Доктор Дауни, ти ли ши, бе? А? Керът? Гошподин Богис?
— Какви ша тия глупошти? — писна шефът на убийците, хванал се за лицето. — Жащо ме чапардошахте?
— Ау, колко съжалявам! — Ваймс чак помръкна от загриженост. Избута стола си право в слабините на доктор Дауни и стана. — Боя се, че задрямах, пък вие ме сепнахте и ви видях да крадете…
— Вие сте твърде пиян! — възмути се господин Богис.
Чертите на Ваймс замръзнаха в каменна маска.
— Тъй ли било? „Петър плет плете. Плети, Петре, плети, плета преплитай!“ — избълва Командирът на Стражата. — Да продължавам ли със скороговорките, а? — Избута с тяло старшия крадец и го притисна до стената. — Рекорд ли искате да постигна, а?
— Ами тажи кешия? — развика се доктор Дауни, стиснал с пръстите на едната си ръка своя разкървавен нос и сочещ бюрото с другата.
Ваймс още се хилеше диво и озъбено.
— Ах, да, кесията… Спипахте ме. Много опасно вещество.
— Значи си признавате!
— Как иначе, като не ми оставихте вратичка за измъкване? Нямам друг изход, освен да се отърва от уликата… — Ваймс сграбчи кесията и изсипа почти всичко в устата си. — Ммм, че вкусно! — При усиленото мляскане от устата му се разхвърчаше прашец. — Как благо се плъзга по езика!
— Но това е арсеник!… — премалял прошепна господин Богис.
— О, богове, тъй ли било? — преглътна Командирът на Стражата. — Страхотно! Долу си имаме едно джудже, умно и начетено. По цял ден се свира сред своите колби и химикали, мъчи се да познае кое е арсеник, а кое — не, пьк вие веднага налучкахте! Ето ви награда!
Подхвърли кесията към ръката на господин Богис, който се дръпна уплашено и остатъците от прашеца се разсипаха по пода.
— Извинете… — промърмори Керът. Приклекна и се загледа отблизо в сивия прах. Полицаите по традиция вярват, че могат да различат всяко вещество, като го помиришат, а после го опитат на вкус много предпазливо. Този навик обаче бе набързо забравен в Стражата, след като Кремъчко си близна малко амониев хлорид, обилно наръсен с радий, и отсъди: „Ами да, няма спор, че е главотръс… глъб глъб джлуп…“ Наложи се да прекара следващите три дни вързан за леглото си, докато повярва, че паяците са се махнали. Въпреки това Керът заяви:
— Знам, че не е отровно. — Облиза си показалеца и опита. — Захар.
Временно простилият се с прочутото си самообладание Дауни се разкрещя на Ваймс:
— Нали било опасно!
— Опасно е, и още как! — изрева в лицето му Командирът на Стражата. — Плюскай захарта с лъжици и ще видиш колко скоричко ще ти изгният зъбите! А вие какво очаквахте да откриете, а?
— Получихме информация… — започна Богис.
— О, информация, тъй ли? Чухте ли, капитан Керът? Те са получили информация. Значи имат пълно право да нахълтат!
— С най-добри намерения — увери го Богис.
— Я да позная. Подсказали са ви, че Ваймс е мъртво пиян в Участъка и има цяла кесия арсеник в бюрото си, нали? Най-добри намерения, а?…
Госпожа Палм се прокашля.
— Да не затъваме още повече в тази история. Познахте, сър Самюъл. Всички получихме еднакви бележки. — Подаде на Ваймс листче, изписано с главни букви. — И както се убедих, заблудили са ни. — Тя изпепели с поглед Богис и Дауни. — Позволете ми да ви поднеса извиненията си. Да си вървим, господа.
Госпожа Палм излезе сърдито и Богис побърза да се изсули след нея. Дауни си бършеше носа с кърпичка.
— Сър Самюъл, каква цена бяхме определили за главата ви?
— Двайсет хиляди долара.
— Само толкова ли? Несъмнено ще я повишим.
— Щастлив съм да го чуя. Сто на сто ще си купя още капани за мечки.
— Ъ-ъ… Ще ви изпратя — подкани Керът старшия убиец.
Когато се върна, завари Командира на Стражата провесен до кръста през прозореца. Опипваше стената под перваза и си мърмореше:
