Дребно, но тежко тяло тупна върху шлема му и го срита, както ездачът подкарва кон.
— Надясно и напред!
Колън се движеше в зловонния поток ту с ходене, ту с плуване. Ужасът го пришпорваше. По-късно тялото му щеше да си плати за усилията, но засега Колън оставяше след себе си дълбока бразда в ручея, която се запълваше твърде бавно.
Не спря, докато по промяната на налягането над главата си не усети, че е излязъл на открито. Зашари с ръце в мрака, напипа слузестите пилони на някакъв пристан и се вкопчи в тях, за да се накашля до насита.
— Онуй к’во беше? — попита Лудичкия Артър.
— Голем.
Сержантът стигна с върховете на пръстите си дъските на пристана, направи немощен опит да се издърпа и пак цопна във водата.
— А, не чух ли някакъв шум ей оттам?… — промълви сякаш на себе си Лудичкия Артър.
Колън изскочи като ракета, изстреляна от подводница, и се стовари на пристана.
— Не, бе, някое птиче е изпърхало — установи гномът.
— Артър, как ти викат приятелите? — злобничко попита сержантът.
— Никакви приятели нямам.
— Брей, чудна работа… — изсумтя Колън.
Лорд Дьо Нобс обаче имаше безброй нови приятели и се хилеше до уши насред тълпата.
А в далечния край на приемната зала една врата се затвори тихичко. Анонимни хора насядаха в удобните кожени кресла на пушалнята и се спогледаха с очакване.
Най-сетне един от тях се престраши:
— Смайващо… Откровено си признавам — изумен съм. Ами че той дори омайва компанията.
— А-а… Какво всъщност се опитвате да кажете?
— Толкова е противен, че всички около него са като ударени от гръм. Точно както от вицовете му… Забелязахте ли, че мнозина от господата дори го поощряваха? Те просто не бяха в състояние да повярват, че някой може да разказва такива историйки пред дами.
— Честно казано, аз също се смях на онзи виц за малкия пианист…
— А обноските му на масата? Не забелязахте ли?
— Не. Изобщо не забелязах да има обноски.
— Именно!
— Не забравяйте и миризмата…
— Е, не е толкова гадна. По-скоро… странна.
— Аз пък установих, че само след няколко минути носът ми отказа да я възприема и…
— Да не се отвличаме от въпроса. Важното е, че по някакъв чудат начин той очарова хората около себе си.
— Досущ като публичните екзекуции.
Помълчаха замислено.
— Може да се каже, че е един добродушен мухльо.
— И не се отличава с прекомерна интелигентност.
— Дайте му халба бира и чиния с онези неща… с прегорялата козина по тях… и е щастлив като прасе в кочина.
— Това беше обидно изказване.
— Съжалявам.
— Виждал съм и по-спретнати прасета.
— Нима…
— Все пак лесно си го представям как пийва бира и хапва крачета, докато подписва кралските си прокламации.
— О, няма съмнение. Но… Според вас дали е грамотен?
— Има ли значение?
Мълчанието отново се запълни с усилена работа на мисълта. Накрая някой промълви:
— Виждам още едно предимство… Няма да се безпокоим за появата на нова династия, която може да се окаже неприемлива за нас.
— Защо сте толкова уверен?
— Коя принцеса би склонила да се омъжи за него?
— Хайде сега… Знае се, че някои от тях са били готови да целуват и жабоци…
— Жабоци — да, но него?
— …Освен това властта и кралските привилегии са могъщ афродизиак…
— Колко могъщ?
Още миг-два тишина.
— Хм, прав сте, вероятно няма да е достатъчно могъщ.
— Той е много подходящ за ролята.
— Направо великолепен.
— Драконът е направил добър избор. Впрочем нали дребният тъпанар не е истински маркграф?
— Не ставайте смешен.
Веселка Дребнодупе седеше настръхнала на високата табуретка зад бюрото. Казаха й, че само трябва да отбелязва завръщането и потеглянето на патрулите при смяната на дежурствата.
Някои от мъжете, принадлежащи към човешката раса, я поглеждаха особено, но си замълчаваха. Тъкмо започна да се успокоява, когато нахълтаха четирите джуджета, патрулирали досега по Кралския булевард.
Зяпнаха я. После се съсредоточиха върху ушите й. Не след дълго погледите им плъзнаха надолу. В Анкх-Морпорк никому не бе хрумвало при проектирането на бюра да помисли и за свенливостта. Под плота обикновено се мъдреше долната половина от масивното тяло на сержант Колън. Дори и да имаше защо гледката да бъде скрита от нескромни очи, способността й да пробуди похот у някого нямаше да се намести сред първите десет причини.
— Това са… женски дрехи, нали? — заекна едно от джуджетата.
Веселка преглътна на сухо. Защо пък точно сега трябваше да й се случи? Все се надяваше, че първия път и Ангуа ще се навърта наблизо. Странно, но всички веднага се укротяваха, щом тя им се усмихнеше.
— Е, и? — успя да избълва пресекливо. — Какво толкова? Ще ги нося, щом така ми се иска.
— А… На ушите ти…
— Е?
— Но това… Майка ми и вкъщи не си… Ама че гнусотия! Пред всички! Ами ако случайно влезе някое хлапе?
— И глезените ти се виждат! — натърти друго джудже.
— Ще си поприказваме с капитан Керът за твоето поведение! — заплаши третото джудже. — Не сме и сънували, че ще доживеем такъв ужасен ден!
Две от джуджетата затропаха гневно към съблекалнята. Третото ги последва припряно, обаче щом се изравни с бюрото, се поколеба. В очите му играеха лукави пламъчета.
— Хм… Но пък глезените ти са хубавички!
След миг изчезна. Четвъртото джудже изчака търпеливо останалите да се махнат и се примъкна до бюрото. Веселка вече се тресеше на табуретката.
— Не смей да казваш нищо за краката ми, ясно ли е?! — размаха пръст заканително.
— Ъ-ъ, такова… — Джуджето се озърна и зашепна: — Това… да не е… червило?
— Да! Нещо против ли имаш?
— Ами… — Джуджето се наведе над плота и засъска заговорнически: — Може ли… да видя дали ми отива този цвят?
