— Въобразяваш си, че тя няма да надуши дали оттук сте извлекли жив човек или мъртвец?
Сержант Колън изохка беззвучно.
— Добре де, ще го изведем някъде в мъглата и…
— Идиот! Тя най-лесно ще разпознае вонята на страха му. Хъ-хъ. Защо не го остави да огледа какво има тук? Нима би успял да забележи нещо? Познавам това нещастно ченге. Дебел застаряващ страхливец с мозъка на… хъ-хъ, прасе. Той през цялото време смърди на страх.
Сержант Колън само се надяваше да не се разсмърди още по-зле след малко.
— Накарайте Мешугах да го махне, хъ-хъ.
— Сигурен ли сте? Това създание взе да става още по-смахнато. Броди където си ще и реве в нощта, пък уж не бива да има глас. И вече се напуква. Иди, че разчитай на големите да направят нещо свястно…
— Всеизвестно е, че на големите не може да се разчита. Хъ-хъ. Погрижи се да нямаме повече проблеми!
— Да, ама чух, че Ваймс щял да…
— Аз пък вече съм се погрижил за Ваймс!
Колън се отдръпна тихомълком от вратата. Нямаше си представа що за чудо е този Мешугах — направен от големите, представи си! –но му се струваше, че е най-добре да стои по-далечко от него.
Ех, ако умееше да измисля разни неща като Командир Ваймс или капитан Керът, щеше да… да претрие тези въжета на стърчащ пирон. Бяха много стегнати и се впиваха в китките му като преплетени струни. С какво ли да ги разкъса?…
За нещастие — и в пълно противоречие със здравия разум — понякога хората са твърде коравосърдечни и хвърлят пленените си врагове в тъмници, където напълно липсват пирони, камъни с удобно остри ръбове, парчета стъкло или дори (в някои по-крайни случаи) достатъчно вехти инструменти и отпадъци, за да си скалъпиш неунищожим и страховито въоръжен бронетранспортьор.
Отпусна се полека на колене и запълзя по дъските. Би се задоволил и с по-здрава треска. Или с метален отломък. Или, да речем, с широко отворена врата, на която с едри букви е написано „СВОБОДА“. Каквото и да е…
Откри само миниатюрна осветена дупка в пода. Някакъв чвор бе паднал отдавна и през отвора проникваше мъждиво оранжево сияние.
Колън се смъкна по корем и долепи едното си око до дупката. Уви, така доближи и носа си до нея. Вонята беше ужасяваща.
В нея се долавяше намек за нещо воднисто… или поне течно. Сети се, че се намира над някой от безбройните потоци, върху които градът се разрастваше от столетия. Ако някой изобщо си спомняше, че ги има, използваше ги за целта, която човечеството си е поставило открай време — да превърне всеки източник на прясна чиста вода в нещо мътно, гнусно и абсолютно негодно за пиене. Това ручейче имаше злощастието да тече под пазара за добитък. Амонячните пари се забиваха в ноздрите на сержанта по-лошо и от бургия.
Да, но долу нещо светеше…
Затаи дъх и надникна отново.
И само на две стъпки под себе си зърна мъничък сал с прилежно подредени пет плъха. Осветяваше ги огризка от свещ.
В полезрението му се появи лодчица с гребла с още един повален плъх, а гребецът…
— Ей, Артър…
Гномът вдигна глава.
— Кой си ти, бе?
— Ами твойто старо приятелче Фред Колън! Ще ми помогнеш ли?
— Че ти к’во правиш там горе?
— Вързан съм и ще ме убиват след малко! Тука що мирише толкоз лошо?
— Туй е старият Петльов ручей. Всичко от оборите се стича в него. — Лудичкия Артър се ухили. — Прочиства нослето, а?
— Артър, сериозно ти говоря — тия ще ме убият. Не се бъзикай с мене!
— Що пък не?
Отчаяните мозъчни клетки на сержанта се напънаха във върховно усилие.
— Попаднах на следите на типовете, дето тровят твойте плъхове.
— Гилдията! — изръмжа гномът и едва не изтърва едното весло в помията. — Знаех си аз! Те са, нали? А аз оттука вадя най-много плъхове! Пълно е с пукясали животинки, да знаеш!
— Ами да! Трябва да докладвам имената им на Командир Ваймс! Лично! Цял-целеничък! Той много ще се ядоса, ако ми липсва ръка или крак!
— Ей, ти си легнал точно върху някакъв Капак — осведоми го Лудичкия Артър. — Не мърдай оттам.
Отплава нанякъде с лодчицата. Колън се претърколи по гръб. След малко нещо зашумоля в стената и го ритна по ухото.
— Ох, бе!
— А парици ще паднат ли от тая работа? — делово попита Лудичкия Артър, стиснал в пръстчетата си остатък от свещичка за торта.
— А дългът към обществото не ти ли подсказва нещо?
— Значи никакви мангизи, тъй ли?
— Не, бе, ще вземеш награда, и то голяма, кълна ти се! Сега ме развържи!
— К’ви са тия усукани връвчици? — изсумтя презрително гномът иззад гърба на сержанта. — Нямат ли си въжета?
Колън вече можеше да движи ръцете си, макар че вървите останаха намотани около китките му.
— Къде е тоя капак?
— Върху него си. Удобно са го сложили, та да си хвърлят боклука. Като го гледах отдолу, не е отварян от години. Ей, слушай — навсякъде е пълно с умрели плъхове! Дебели като чутурата ти, ама доста по- вкочанясали! Чудех се аз що ония, дето ги хванах за Гимлет, са толкоз мудни!
Чу се звън като от срязана тетива и краката на сержанта също се освободиха. Седна предпазливо и се зае да ги разтрива.
— Има ли друг път за измъкване оттука? — попита той.
— Аз мога да се промъкна откъдето си ща — подсмихна се Лудичкия Артър, — ама грамаден смотаняк кат тебе ще трябва да поплува.
— Ти сериозно ли искаш да се пъхна в онуй долу?
— Не се стряскай, няма как да се удавиш.
— Сигурен ли си?
— Ъхъ. Ама нищо чудно да се задушиш. Заради оборите е, мой човек. Нали знаеш, че затворените преди клане говеда малко се плашат…
— Вече знам колко им е зле.
Нещо заскърца зад вратата. Колън успя да скочи, колкото и да бяха изтръпнали краката му.
Вратата се отвори. Някаква фигура запълни рамката. Светлината отзад я превръщаше в тъмен силует, от чиято глава в Колън се взираха две тлеещи триъгълни очи.
Тялото на сержанта в много отношения беше по-находчиво и схватливо от мозъка, който бе принудено да носи, затова реши да се справи самостоятелно с опасността. Възползва се от адреналиновия шок, който мозъкът му осигури по неволя, издигна се цял разкрач във въздуха, насочи надолу подкованите с налчета носове на ботушите и се стовари върху капака с цялата си немалка тежест.
Дървесната гнилоч и ръждивото желязо не оказаха никаква съпротива.
Колън просто мина през дъските. За късмет тялото му прояви и достатъчно съобразителност да стисне с пръсти носа си, преди да се забие в окаяния ручей. Пльок.
Повечето хора при пропадане във вода се борят да си поемат дъх. Сержантът всякак се мъчеше да не вдиша. Не му се и мислеше какво го чака, ако волята му се окаже слаба.
Разнообразните газове във водата му помогнаха да изскочи. На няколко стъпки свещта върху сала на Лудичкия Артър гореше със син пламък.
