Първо написа „Арсеник“ и очерта широк кръг около думата. Наоколо добави „Ноктите на отец Тубелчек“, „Плъхове“, „Ветинари“ и „Госпожа Лесна“. По-надолу следваха „Големи“ с още един кръг. Около втората важна дума написа „Отец Тубелчек?“ и „Г-н Хопкинсън?“. Поумува и на страницата се появиха „Открадната глина“ и „Шамот“.
Идваше ред на въпросите: „Защо един голем си признава нещо, което не е сторил?“
Позяпа пламъчетата на свещите и се сети: „Плъховете ядат най-различни неща.“
Мина време и страницата се запълни още малко:
„Какво може да има един жрец, та да е нужно другиму?“
Долу издрънча броня — един от патрулите се бе прибрал в Участъка. Някой от ефрейторите се развика ядосано.
„Думи“ — пишеше Ваймс. „Какво е имал г-н Хопкинсън? Джуджешки хляб ли? Не е откраднат. А друго?“
Ваймс позяпа листа, добави „Пекарна“, вторачи се в думата, задраска я и я замести с „Пещ?“, направи поредното кръгче около нея, също и около „Открадната глина“ и ги свърза с линия.
Под ноктите на стария жрец е имало арсеник. Дали се е опитвал да трови плъховете, които са му досаждали? Арсеникът се използва за какво ли не. Всеки може да си го купи на килограм от алхимиците.
Надраска „Арсениково чудовище“ и изгледа недоволно двете думи. Под ноктите обикновено има само мръсотия. Ако хората се сбият, под ноктите им попадат кожа или кръв, а не мас и арсеник. Плъзна поглед по страницата и започна да пише:
„Големите не са живи. Но те си мислят, че са живи. А какво правят живите твари? Отг.: Дишат, ядат, серат.“ Поумува, опулил очи към мъглата навън, и довърши: „Правят и други живи твари.“
Нещо сякаш го погъделичка по тила. Надраска кръгче около името на покойния Хопкинсън и прокара линия към друго кръгче, което запълни с изречението „Той е имал голяма пещ“.
Хм… Дребнодупе спомена, че било невъзможно глината да се изпече правилно в пещ за хляб. Затова пък може да се изпече неправилно, нали? Пак се зазяпа в пламъчетата на свещите. Не биха го сторили, нали? О, богове… Сигурно греши…
Но… Имали са нужда само от глина. И от посветен във вярата човек, който е знаел какви слова да напише. Е, да, сети се Ваймс, и от майстор, за да извае фигурата, обаче големите са имали стотици, че и хиляди години да се научат как да пипат сръчно с ръцете си.
С грамадните си ръчища, които в плашещите видения на хората толкова лесно се свиват в юмруци.
После пък веднага са поискали да заличат следите… Едва ли са разбирали, че е убийство, смятали са го за нещо като изключване на машина…
Пак направи разкривено подобие на кръгче върху листа.
Шамот. Стара препечена глина, и то ситно смляна.
Добавили са от своята глина. Ето, Дорфл има ново стъпало, само че не го е изпипал много добре. Сложили са частица от себе си в новия голем. Всичко това обаче звучеше някак… Ноби би изрекъл без колебание „Кухо, та чак дрънка“. Самият Ваймс не знаеше как да определи измислиците си. Като че се занимаваше с някакво тайно общество. „Глина от моята глина.“ Ха… Плът и кръв от моята плът и кръв…
Проклети туловища! Решили да подражават на по-висшите от тях…
Той едва не си разчекна устата от прозявка. Сън… Как би му олекнало от малко сън. Или от нещо друго…
Взираше се мътно в изписаната страница. А дясната му ръка по неизтребимо вкоренен навик се спусна към най-долното чекмедже на бюрото, за да потърси утеха срещу преумората и тревогите. Не че там се свърташе бутилка вече много месеци… Но нали навикът е втора природа…
Пръстите му напипаха стъкло, в което нещо избълбука съблазнително.
Ръката му вдигна дебелата бутилка пред очите му. Етикетът го уверяваше, че се е натъкнал на „Най- малцовото от казаните на Макужас“.
Течността вътре едва ли не пълзеше нагоре към тапата в страстното си желание да бъде изпита.
Очите на Ваймс се изцъклиха. Посегна за бутилка и я намери…
А не биваше да я има в чекмеджето. Той си знаеше, че Керът и Фред Колън го наглеждат бдително, но нямаше нужда. Не бе купувал дори една-единствена бутилка, откакто се ожени, защото обеща на Сибил…
И най-ненадейно държеше пред очите си не някаква си шльокавица, ами най-свястното питие, предлагано от Макужас…
Вече го бе опитвал веднъж. Не помнеше как тъй си го е позволил, защото обичайната му течна диета имаше изтънчеността на удар с чук по черепа. Може би в джоба му са се задържали малко повече парици. Помнеше обаче как само помириса уискито и му се стори, че е настъпила Прасоколеда. И то още преди първата глътка…
— Тогаз пък тя казала: „Брей, че чудна работа — нали снощи не стана тъй!“ — довърши вица ефрейтор Нобс.
И грейна в очакване към веселата си компания. Тишината тегнеше в залата. После някой в тълпата се засмя съвсем плахо, сякаш очакваше всички наоколо да му се намръщят. Последва го втори мъж и веднага към тях се присъединиха още двама-трима. Изведнъж кикотът избухна навсякъде. Ноби се наслаждаваше.
— А! — сети се. — Не съм ви разправил за оня клачианец, дето влязъл в кръчмата с мъничкото пиано…
— Мисля — твърдо го прекъсна лейди Селачии, — че може би е време да обърнем малко внимание и на трапезата.
— Имате ли свински крачета? — жизнерадостно попита Ноби. — Страхотно вървят със „Светло слабо“.
— Обикновено — натърти домакинята — не се храня с крайниците на свинете.
— О, не сте опитвали сандвич със свински крачета… Няма нищо по-вкусно.
— Хм… Все пак… Това не е най-изтънченото ястие, нали? — неуверено се възпротиви лейди Селачии.
— А, по-загорялото можете да го остържете. — Ноби реши да бъде снизходителен. — И не е задължително да дъвчете хрущялите. Щом си падате по глезотии…
Сержант Колън отвори очи и изстена. Болеше го главата. Бяха го праснали с нещо. Може би със стената.
И му вързаха ръцете и краката.
Доколкото се ориентираше, сега лежеше на тъмно върху дървен под. Усещаше и някаква мазна миризма. Подразни се, че му е толкова позната, а не налучква от какво е.
Очите му свикваха с мрака и видя мъждиви тънки ивички светлина — май очертаваха врата. Зад нея пък се чуваха гласове.
Помъчи се да се изправи на колене, но изпъшка, защото болката изпращя като мълния в главата му.
Когато някой те върже, това е доста лоша новина. Е, да, по-добра, отколкото направо да те затрият, но сигурно означава, че са те сложили настрана, за да ти видят сметката в по-удобен момент.
Преди не се случваше, отбеляза недоволно сержантът. В старите времена спипаше ли крадец, дори му отваряше вратата по-широчко, за да избяга удобно. Затова пък се прибираше у дома здрав и читав.
Възползва се от пролуката между стената и един тежък сандък, за да се надигне. Не че така си подобри самочувствието, обаче изчака гръмотевиците в главата му да стихнат и се примъкна до вратата. Изглежда още някой беше загазил.
— …смешник. Осмелил си се да ме повикаш тук заради това?! В Стражата имат върколак! Хъ-хъ. И тя не е някой от смесените изроди, ами пълнокръвно биморфично същество! Ако подхвърлиш монета, ще надуши дали се е паднало ези или тура!
— А защо да не го убием и да завлечем трупа някъде?
