— Долар… — изкряка той. — Дадено. Разумна цена. Един долар, да.
Керът му подаде монетата заедно с отворения си бележник.
— Особено важно е да получа разписка — изрече назидателно. — За да извършим законосъобразно прехвърляне на правото на собственост.
— Вярно. Да. Правилно. С удоволствие.
Чорапин скришом поглеждаше лицето на Ангуа. Имаше нещо ужасно сбъркано в усмивката й. Надраска трескаво няколко реда по страничката. Керът следеше внимателно какво пише. „Ас Герхърт Чурапин давъм на приносителя на тъз распискъ пълнътъ и цялътъ собственост върху големъ Дорфл срешу Един Долар. Каквото големът стори, вече си е негувъ отгуворност и нема нищо общо с мене.
Подписал Герхърт Чурапин.“
— Интересно го извъртяхте — подсмихна се Керът и си прибра бележника, — но все пак е законно. Благодаря ви, господин Чорапин. Смятам, че стигнахме до удовлетворително за всички решение.
— Това ли беше? Мога ли да се прибирам?
— Разбира се…
Вратата тресна шумно.
— Прелестно — поклати глава Ангуа. — Вече си имаш голем. Наистина ли си наясно, че за всичко, което той стори, ще отговаряш ти? И какво ще го правиш сега?
Керът се взря замислено в Дорфл, който пък гледаше в краката си.
— Дорфл?
Големът вдигна глава.
— Вземи разписката. Не е задьлжително да имаш господар.
Дорфл стисна листчето с два дебели пръста.
— Ето, това означава, че ти принадлежиш на себе си — насърчи го Керът. — Разбираш ли? Ти си господар на самия себе си.
Големът вдигна рамене.
— А ти какво очакваше? — заяде се Ангуа. — Да размаха знаменце от радост ли?
— Не ми се вярва, че разбира. Някои идеи трудно се набиват в главите на хората…
Той се запъна и взе разписката от Дорфл, който не помръдна.
— Би могло и да има полза… — проточи Керът. — Е, да, това си е намеса в личния живот. Но в края на краищата те разбират само от думи…
Протегна се, отвори темето на Дорфл и пусна листчето в главата му. Големът примига… тоест очите му потъмняха и пак светнаха. Вдигна едната си ръка и полека се потупа по главата. Изпъна другата си ръка и я завъртя наляво-надясно, сякаш я виждаше за пръв път. Разгледа краката си и се озърна към околните сгради. Вторачи се в Керът. Позяпа облаците над улицата. И пак се взря в Керът.
И много бавно, без изобщо да се сгъне, с глух тътен се стовари по гръб на калдъръма. В очите му остана само бледо мъждукане.
— Дотук беше — подхвърли Ангуа. — Повреди се. Можем ли вече да си тръгнем?
— Очите му не са угаснали напълно. Прекалено много му се е събрало наведнъж. Не бива да го зарязваме насред улицата. Ами ако извадя разписката?…
Керът приклекна до голема и посегна към главата му. Ръката на Дорфл се стрелна толкова бързо, че не пролича никакво движение. Просто в следващия миг стискаше китката на Керът, който промърмори:
— Аха… — Издърпа си ръката полека. — Той явно… се чувства по-добре.
— Тссссссс… — излезе от устата на Дорфл. Големите имат усти, но само като част от опитите да им се придаде подобие на човешки образ. Устата на Дорфл обаче се отвори в тънка ивичка от червеникава светлина.
— О, богове, ако ви има! — ахна Ангуа и отскочи. — Нали уж не могат да говорят!
— Тссссс…
Съскане като от прегрята пара.
— Ей сега ще ти намеря нещо, на което да пишеш… — озърташе се трескаво Керът.
Дорфл се надигна тромаво, отстрани го много нежно от пътя си и закрачи нанякъде.
— Е, доволен ли си сега? — сопна се Ангуа. — Няма да вървя повече след това проклето нещо! Ако ще, да се хвърли в реката!
Керът пробяга няколко крачки след голема, спря и се върна.
— Защо ги мразиш толкова?
— Няма да ме разбереш. Не би могъл. Това е… защото съм от неумрелите. Големите… сякаш винаги ми натриват носа, че не съм човек.
— Как тъй не си човек?!
— Да де, човек съм… три седмици от всеки четири… Не ти ли е ясно, че аз трябва да внимавам постоянно и се вбесявам, като виждам хората да понасят тези неща. Ами че те дори не са живи! Могат обаче да си ходят преспокойно където си искат, без никой да подхвърля зад гърба им злобни шегички за сребро и чесън… Е, поне доскоро беше така. Те са само машини!
— По-точно така се отнасяме към тях — поправи я кротко Керът.
— Пак си ужасно благоразумен! — ядоса се Ангуа. — Напук се стараеш да разбереш всекиго! Защо не се опиташ поне веднъж да бъдеш гадняр?!
Бяха оставили Ноби на спокойствие за малко, затова той избута с лакти лакеите от дългата маса и в момента доизгребваше съдържанието на голяма купа с ножа си.
— О, ето ви и вас, лорд Дьо Нобс — изрече някой зад гърба му. Той се обърна.
— Ъхъ, к’во има?
Облиза ножа и го избърса с покривката.
— Зает ли сте, милорд?
— Реших да похапна малко. Ей, вие не искате ли от тия яйчица на пъдпъдък? Само че са дребнички.
— Не, благодаря…
— Има за всички — щедро продължи Ноби. — И са безплатни.
— Въпреки това…
— Мога да си натъпча в устата шест наведнъж. Я вижте!
— Великолепно постижение, милорд. Питах се обаче дали не бихте желал да поговорите с мен и още неколцина господа в пушалнята?
— Гнхгнх?
— Да, да. — Дружеска ръка обгърна раменете на Ноби и го отдалечи от отрупаната маса, но той успя да грабне чиния с печени пилешки кълки. — Толкова хора горят от нетърпение да си поприказват с вас…
— Гнхгнх?
Сержант Колън направи безпомощен опит да се поизчисти, но щом използваше за целта вода от река Анкх, естествено беше да постигне само по-равномерна сива мърлявост.
Фред Колън още не се бе извисил до изтънченото отчаяние на Ваймс. Командирът на Стражата се придържаше към убеждението, че животът е прекалено претъпкан с всевъзможни случки, повеждащи мисълта в абсолютно несъвместими посоки, затова шансът да откриеш някакъв смисъл в тях безкрайно се доближава до нулата. Сержантът по природа си беше оптимист, а и с по-муден интелект, затова още не искаше да ее откаже от заблудата „Уликите са много важни“.
Защо пък онези злодеи го бяха вързали с усукани връвчици, а не с въжета?
— Ей, ама ти сигурен ли си, че не знаеш къде ме бяха затворили?
— Нали сам си се напъхал в онуй място? — вдигна рамене Лудичкия Артър. — Как тъй не знаеш де си бил?.
— Ами беше тъмно, мъгливо, пък и не внимавах. Обикалях ей тъй, да отбия номера.
— Върнало ти се е тъпкано за хитреенето.
— Ох, пак се бъзикаш с мене. Добре де, къде бях?
— Не питай мене — махна с ръка гномът. — Аз ходя на лов под пазара за добитък. Хич не ми пука к’во
