има отгоре. Нали ти рекох, бе, човек — долу си е цял лабиринт.
— А някой около пазара прави ли таквиз връвчици?
— Че там нали обработват животните? Правят наденички, салами, ей таквиз неща. Сега ли ще ми дадеш мангизите?
Колън се потупа по джобовете и изтръгна от тях само жвакане.
— Артър, ще трябва да дойдеш с мене в Участъка.
— Имам да въртя бизнес!
— Мобилизирам те за извънреден стражник тая нощ — отсече сержантът.
— И колко ще ми платиш?
— Долар за дежурството.
Очичките на Лудичкия Артър се осветиха в червено.
— Ох, богове, много си страшен тъй! — поразтревожи се Колън. — Що си ми зяпнал ухото?
Гномът не продума и сержантът се обърна. Зад него стоеше голем. Беше много по-висок от другите и с по-приятно за окото телосложение. Приличаше на статуя на човек, вместо да е само грубо подобие. Дори имаше студената красота на изваяние. А очите му блестяха като червени морски фарове.
Вдигна юмрук над гланата си и отвори уста. Още един широк червен лъч освети улицата.
Изрева като разярен бик. В този миг Лудичкия Артър ядно срита Колън по глезените.
— Ще бягаме или да? — сопна се гномът. Сержантът отстъпваше заднешком, приковал поглед в създанието.
— А бе… няма страшно — смънка той. — Те не могат да тичат бързо.
Разсъдливото му тяло издърпа с досада юздите от тъпия мозък и пришпори краката, оттласквайки се по-надалеч.
Рискува да се озърне. Големът го преследваше с широки бързи крачки. Лудичкия Артър догони и задмина Колън, който бе свикнал да се движи благопристойно. Природата не бе предвидила в устройството му пета скорост.
— Оттука! — настоя гномът.
По стената на един склад се виеха стари дървени стъпала. Лудичкия Артър профуча по тях с пъргавината на плъховете, които ловуваше. Сержантът го следваше с пухтенето на парна машина. Спря по средата на стълбата и се огледа.
Големът стигна до най-долното стъпало и предпазливо го натисна с крак. Дървото заскърца и цялата стълба, овехтяла до сиво, се разтресе.
— Няма да издържи такваз тежест! — подвикна ободряващо гномът. — Гадината ще потроши всичко! Ха, няма да стане твойто, гърне проклето!
Големът прекрачи върху следващото стъпало.
Дървенията застена. А Колън се опомни и хукна нагоре.
Зад него големът май се увери, че стълбата все пак ще понесе теглото му, и се втурна нагоре със скокове. Перилата се тресяха под ръцете на сержанта, дори стената трептеше.
— Айде, бе! — крещеше Лудичкия Артър от покрива. — Ще те настигне!
Големът се хвърли напред… и стълбата рухна. Колън протегна ръце и се хвана за ръба на покрива. Тялото му се удари тежко в стената. Отдолу се разнасяше трясък на нацепени дъски.
— Я се издърпай, глупчо! — подкани го гномът.
— Не мога.
— Що?
— Ами онуй нещо ми виси на крака…
— Пура, ваша светлост?
— Бренди, милорд?
Лорд Дьо. Нобс се наместваше в разкошното кресло. Ботушите му едва допираха пода. Бренди и пури, а? Така си представяше хубавия живот. Засмука дима навътре.
— Милорд, ние тъкмо обсъждахме бъдещото управление на града след тежкото заболяване на Патриция…
Ноби закима. Ами да, за такива неща си приказват тузарите. И той беше роден за същото.
А питието го сгряваше приятно отвътре.
— Очевидно сегашното равновесие ще бъде нарушено сериозно, ако започнем да умуваме кой да бъде новият Патриций — обади се глас от друго кресло. — Какво е вашето мнение, лорд Дьо Нобс?
— Ъхъ, тъй ще стане. Гилдиите ще се налагат едни други като котараци в чувал. Туй всекиму е ясно.
— Точно и кратко обобщение.
Откъм всички кресла замърмориха одобрително. Ноби се хилеше. На това му се викаше кеф до дупка — да е тузар сред другите тузари, да си плямпат за важни работи, вместо да измисля тъпи оправдания защо е опразнил кутийката с дребните пари на Стражата.
— А и дали предводителите на гилдиите биха се оказали готови за такава отговорност? — разнесе се откъм едно кресло. — Признавам, налагат правилата си в съответното занятие, но да се справят с управлението на целия град?… Едва ли. Господа, може би е време да изберем нов път. Може би е време да се проявят достойнствата на благородната кръв.
Ноби си помисли, че човекът приказва много увъртяно, но сигурно така подобаваше.
— В такъв момент — обади се глас от друго кресло — градът ще се взира с надежда в представителите на своите най-достойни родове. В интерес на всички ни е някой от тях да се нагърби с това бреме.
— А като се нагърби — изсумтя Ноби, — добре ще е да отиде при доктор, за да му прегледа главата.
Отпи още глътка от чашата си и размаха пурата с жест на човек, намерил разковничето.
— Не се притеснявайте. Всички знаем, че в града се навърта човек от кралски род. Никакви проблеми, щом той е наблизо. Разберете се с капитан Керът, туй е моят съвет.
Поредната вечер се спускаше над града през многослойната мъгла.
Когато Керът се върна в Участъка, ефрейтор Дребнодупе му направи странна физиономия и показа само с движение на очите си към тримата мрачни посетители, наредили се на скамейката до стената.
— Искат да говорят с някой от по-старшите! — изсъска насреща му. — Но сержант Колън никакъв го няма, а като почуках на вратата на господин Ваймс, не ми отвори.
Керът се усмихна дружелюбно.
— Госпожо Палм… Господин Богис… Доктор Дауни… Съжалявам, че се е наложило да почакате. Напоследък сме претоварени покрай случая с отравянето и проблемите с големите…
И предводителят на Гилдията на убийците се усмихна, но само с устни.
— Именно за опита да бъде отровен лорд Ветинари желаем да поговорим с вас. Нямате ли някое позакътано място тук?
— Ами да отидем в столовата — предложи Керът. — В този час сигурно е празна. Моля, минете оттук…
— Добре си угаждате, както виждам — подхвърли госпожа Палм. — И столова си имате… — Тя млъкна още с прекрачването на прага, после възкликна неволно: — Нима някой се храни в тази дупка!
— Ами не, повечето време мърморят, че кафето било гадно. И си пишат докладите. Командир Ваймс много държи на подробните доклади.
— Капитан Керът — настойчиво започна доктор Дауни, — смятаме, че сме длъжни да обсъдим с вас много сериозен въпрос, отнасящ се до… На какво съм седнал?!
Керът побърза да избърше стола с длан.
— Моля ви да ни извините, сър, но все нямаме време да почистим…
— Оставете това сега, няма значение. — Шефът на убийците в града се наведе напрегнато, събрал длани пред лицето си. — Както казах, капитане, дойдохме да обсъдим ужасния опит за отравянето на лорд Ветинари.
— Всъщност би трябвало да го обсъждате с Командир Ваймс…
