— Една тухличка не е разместена. И керемидите са си на местата… А долу през целия ден имаше дежурен. Странно. — Вдигна рамене и се върна зад бюрото си. Взе бележката. — И туй боклуче не е улика. Цялото е в мазни отпечатъци от пръсти. — Остави хартийката и се вторачи в Керът. — Когато заловим престъпника, някъде най-отгоре в списъка на обвиненията ще има и такова редче: „Изнудване на Командир Ваймс да излее цяла бутилка от най-малцовото върху килима.“ За такова нещо заслужава да го обесят.
Потрепери от пресния спомен. Никому не би пожелал такова изпитание.
— Отвратително! — възкликна Керът. — Как може дори да си помислят, че вие сте отровил Патриция!
— Аз се ядосах, че ме сметнаха за тъпак, който държи отровата в бюрото си — сподели Ваймс и си запали пура.
— Прав сте — съгласи се капитанът. — Дори глупак не би държал такава улика на толкова очевидно място.
— Именно. — Командирът на Стражата с удоволствие се облегна на стола си. — Затова кесията с арсеника е в джоба на куртката ми.
Метна крака върху бюрото и издиша цял облак дим. Май трябваше по-скоро да се отърве от килима. Не би прекарал остатъка от професионалния си живот в стая, където витае духът на неизпито уиски.
Керът още не можеше да си затвори устата.
— Ох, да му се не види… — отегчи се Ваймс. — Приятелю, всичко е ясно. От мен очакваха да се олигавя, щом зърна бутилката, и да я изгълтам весело, без да ми мигне окото. А после неколцина уважавани и изтъкнати граждани… — извади пурата от устата си, за да се изплюе с погнуса — …щяха да ме намерят в твое присъствие — добре са се сетили, няма спор — и да открият доказателството за престъплението ми, не особено умело скрито. — Поклати глава натъжен. — Лошото е обаче, че хване ли те веднъж порокът, никога няма да те пусне.
— Сър, но вие проявихте завидна воля — възрази Керът. — Не съм ви виждал дори да помиришете алкохол, откакто…
— Не ме разбра. Приказвах ти за полицейщината, не за пиенето. Мнозина са готови да ти помогнат, ако си решил да не къркаш, ама никой не организира дружески срещи, където ставаш и си признаваш: „Аз се казвам Сам и съм едно гнусно недоверчиво копеле.“ — Най-сетне извади другата кесия от джоба си. — Ще накараме Дребнодупе да провери какво има вътре. За нищо на света нямаше да го опитам на вкус. Направо отскочих до столовата и напълних друга кесия със захар. Е, първо трябваше да измъкна фасовете на Ноби от захарницата. — Отвори вратата и кресна на ефрейтор Дребнодупе да се качи в кабинета му. — Керът, да знаеш, че се ободрих. Старият мозък в главата ми най-после проработи. Знаеш ли какво му е особеното на голема, който е извършил убийствата?
— Не се сещам за друго, сър, освен че е съвсем новичък. Мисля, че самите големи са го направили. Разбира се, имали са нужда от жрец за свещените писмена, трябвало е и да ползват за малко пещта на господин Хопкинсън. Сигурно на старците им е било интересно. Нали всеки от тях по своему се занимаваше с история?
Беше ред на Ваймс да се облещи с увиснало чене, но се опомни бързо.
— Да, да, естествено… — изрече с едва забележимо треперещ глас. — Ами че то си е очевидно. Направо се набива на очи като собствения ти нос. Но… ъ-ъ, ти досети ли се какво още му е особеното?
Постара се да изтрие всякакъв остатък на надежда от гласа си.
— Сър, да не питате за факта, че е полудял?
— Е, не съм си и въобразявал, че ще спечели анкх-морпоркската голяма награда за здравомислие!
— Исках да кажа, сър, че те са го подлудили. Другите големи. Изобщо не са искали да се случи, но са вградили опасността в него. Твърде много са очаквали. Бил е като тяхно… дете. Въплъщавал е всичките им мечти и копнежи. А после са научили, че убива хора… Е, това вече е много страшно за един голем. Не бива да посягат на човешки живот, а ето, че го е вършила глината от тяхната глина…
— Не би трябвало да е особено приятно и за хората, когато децата им убиват.
— В него са съзирали цялото си бъдеще…
— Командир Ваймс, викахте ли ме? — обади се Веселка откъм вратата.
— О, да. Това арсен ли е? — подаде й кесията Ваймс.
Джуджето помириса отдалеч сивия прах.
— Може би е негово съединение, сър. Е, първо ще проверя, за да знаем точно.
— А аз си представях, че киселините само се плацикат в съдинки от дебело стъкло — вдигна рамене Командирът на Стражата. — А… Какво е това по ръцете ти?
— Лак за нокти, сър.
— Лак за нокти ли?
— Да, сър.
— Ъ-ъ… ами добре. Брей, очаквах да е зелен.
— Няма да ми отива цветът, сър.
— Не, бе, говоря ти за арсеника.
— Сър, арсенът също се среща във всякакви разцветки. Рудите му са червени, кафяви, жълти, сиви. А като ги загреем със селитра, сър, получаваме арсенова киселина. И ужасно вредни пушеци.
— Значи е опасен, откъдето и да го погледнеш — поклати глава Ваймс.
— Никак не е здравословен, сър. Но пък е полезен за едно или друго — с него работят кожарите, бояджиите… Не само отровителите.
— Чудя се как хората от тия занаяти не мрат като мухи… — промърмори Командирът на Стражата.
— Повечето използват големи, сър.
Думите сякаш увиснаха във въздуха, след като Веселка млъкна внезапно. Ваймс срещна погледа на Керът и си засвирука фалшиво. „Ето, започна се. Така сме се препълнили с въпроси, че започват да преливат в отговори.“
За пръв път от няколко дни се чувстваше толкова жизнен. Скорошното гневно злорадство още бушуваше във вените му и подритваше мозъка да не заспива. Ваймс си знаеше, че това е искрата на вдъхновението, раздухвана от умората. Ако си изтощен до оловна тежест в костите, мъничко адреналин ти се стоварва в главата като паднал върху теб трол. Несъмнено знаеха всичко необходимо. Всички дреболии. Имаха и парченцата за ръбовете и ъглите, за да си сглобят пъзела. Само трябваше да им намерят местата.
— Тези големи… — проточи Керът. — Целите са покрити с арсеник, нали?
— Вероятно, сър. В куирмската Гилдия на алхимиците видях един, по чиито ръце арсенът направо се бе галванизирал, защото този голем постоянно бъркаше в тигелите…
— Те не се плашат от горещината — подхвърли Ваймс.
— И не усещат болка — добави Керът.
— Така си е… — промълви Веселка, която ги гледаше с недоумение.
— И не можеш да ги отровиш — продължи Ваймс.
— Освен това се подчиняват на заповеди — подсети го Керът. — Без да приказват.
— Големите вършат най-черната работа — завърши Ваймс.
— Трябваше да споменеш за това по-рано — обърна се Керът към джуджето.
— Сигурно, сър, но нали знаете как е… Никой не забелязва големите.
— Мас под ноктите — изрече Ваймс сякаш на целия свят. — Старият жрец е одраскал с нокти убиеца си. Мас под ноктите, и то наситена с арсеник.
Загледа се в бележника си, отворен на бюрото. „Някъде под носа ни е, да. Не сме го забелязали. Но нали ровихме навсякъде? Значи сме видели и отговора, но не сме го познали. А ако не го разпознаем още сега, в този миг, ще ни се изплъзне завинаги…“
— Сър, не искам да ви засегна — обади се Дребнодупе, — но това едва ли ще ни помогне с нещо. В твърде много занаяти заедно с арсеника използват и разни мазнини.
„Трябва да е нещо, което си остава незримо за нас, защото сме свикнали да не го виждаме. И то трови през нощта…“
Ами да, наистина му беше под носа! Ваймс примига. От преумора пред очите му мъждукаха мънички звездички и умът му криволичеше по чудати пътечки. И какво толкова? С нормалното мислене нищо не
