Сержантът се помъчи да залюлее краката си като махало. Всяко мускулче на ръцете му се разпищя гневно. Знаеше, че е прекалено дебел. Все се канеше от утре да започне някакви упражнения. Но не предполагаше, че точно днес е денят.
— Май го чувам да се качва — сподели Лудичкия Артър.
Колън се напъваше да ускори люлеенето.
— А ти к’во ще правиш?
— Няма що да ме мислиш. Ще се оправя. Скачам и изчезвам оттука.
— Скачаш ли?!
— Ами да. Няма да пострадам, щото съм нормално голям, не като някои…
— Ти ли си бил нормално голям, бе?
Гномът се вторачи в пръстите на сержанта, стиснали ръба.
— Ей, тия пръсти точно до ботушите ми случайно да не са твои?
— Добре, не споря, нормално голям си. Не си виновен, че живееш в град на великани.
— А тъй те искам. Като си дребничък, падаш по-мекичко. Всички го знаят. Един паяк няма и да усети как се е спуснал от тоя покрив, мишката също ще си отиде жива и здрава, конят ще си потроши всички кости, а слонът ще се разплеска на…
— О, богове! — изхленчи сержантът. Вече успяваше да подритне водосточната тръба с единствения си оцелял ботуш. Само че за да се хване за нея, трябваше да преживее безкрайния миг, когато вече не се държи за ръба, още не се е хванал за тръбата и може накрая да гушне земята. А поредният трясък отекна от самия покрив.
— Е, стига съм се помайвал — реши Лудичкия Артър. — Ще се видим долу.
— О, богове…
Гномът прекрачи отвъд ръба.
— Дотука съм си добре! — подвикна, когато се изравни с Колън.
— О, богове…
Сержантът вдигна глава и срещна погледа на две тлеещи очи.
— Всичко ми е наред! — увери го отдалечаващ се глас.
— О, богове…
Колън метна краката си настрана, увисна във въздуха, сграбчи тръбата и сгуши глава в раменете си. Керамичен юмрук разроши косата му. А ръждясалите болтове се спраскаха с противен звук, сбогуваха се припряно със стената и сержантът се гмурна с гърба напред в мъглата, стиснал отчаяно тръбата, сякаш това щеше да му помогне.
Господин Чорапин се обърна, когато чу вратата да се отваря, и тутакси се присви зад машината за колбаси.
— Ти?! — прошепна немощно. — Ама не може да се връщаш! Продадох те!
Дорфл го погледа няколко секунди, подмина го и взе най-големия сатър от оплесканата със съсирена кръв лавица. Чорапин се разтрепери.
— Ам-ма аз добре се д-държах с т-тебе. Н-нали винаги т-те пусках п-през ония с-свещени дни…
Големът пак се вторачи в него.
„Туй си е само червена светлина…“ — уверяваше се обезумелият касапин.
Струваше му се обаче някак по-съсредоточена. Проникваше през собствените му очи и тършуваше из главата му.
Дорфл го побутна, излезе от кланицата и тръгна към оградените дворове за добитъка.
Чорапин се опомни. Тези твари нали уж никога не отвръщаха? Не можеха. Така бяха направени.
Обърна се към хората и троловете, които работеха при него.
— Какво зяпате, бе? Спрете го това нещо!
Едни-двама се подвоумиха. Все пак сатърът в ръката на голема беше тежичък и остър. А и когато Дорфл се поспря да ги изгледа, стойката му беше някак непривична. Не приличаше на нещо, което няма да отвърне на удара.
Чорапин обаче наемаше работниците си заради изобилието на мускули, а не на мозък. Пък и на никого от тях не му допадаше големът да прави каквото му хрумне.
Един трол реши да цапардоса Дорфл с брадва на дълга дръжка. Големът я хвана, без дори да обърне глава, и счупи дебелия твърд прът с два пръста. От ръката на най-якия мъж беше изтръгнат чук за поваляне на говеда и захвърлен с такава сила към стената, че се заби и остана да стърчи там.
Вече го следваха на почетно разстояние. Дорфл не им обръщаше внимание.
Облачетата пара над дворовете се смесваха с мъглата. Стотици чифтове тъмни очи се вторачваха в голема с глуповато любопитство. Животните винаги се укротяваха, когато той беше наблизо.
Спря пред най-големия двор. Групичката зад него обсъждаше оживено:
— Айде, бе, не ми разправяй, че ще ги изтрепе всичките! Как ще обработим толкоз стока за една смяна, а?
— Ей, оня голем при дърводелците се смахнал и сковал пет хиляди маси за една нощ. Забравил как се брои или нещо подобно.
— Ама той само ги гледа…
— Представете си — пет хиляди маси! И имало една с двайсет и седем крачета…
Дорфл стовари сатъра и сряза веригата с катинара. Говедата го наблюдаваха със сдържаност, която означаваше, че се готвят да измъдрят втората си мисъл за деня.
Отиде и отвори кошарите на овцете. Мина през кочините и курниците.
— Всички ли?! — изохка господин Чорапин.
Големът се върна невъзмутимо покрай оградите, все едно наоколо нямаше никого, и пак влезе в кланицата. Скоро се появи, повел стария рошав козел, и двамата стигнаха до портата към улицата. Дорфл я отвори и пусна козела.
Рогатият наемен работник на кланицата подуши въздуха. Явно реши, че миризмата на далечните зелеви поля извън града е несравнимо по-приятна от вонята тук, и кротко зачатка с копитца по калдъръма.
Останалите животни се втурнаха след него, но без особен шум, ако не се броят отъркването и тропотът на краката им. Изскачаха като плътен поток край неподвижния голем, който само ги гледаше.
Объркана от суматохата кокошка подхвръкна върху главата му и започна да клопа.
Яростта стъпка набързо ужаса на Чорапин.
— Ти какво си намислил, бе? — ревна, мъчейки се да прегради пътя на последните овце. — Все едно пускаш париците ми да избягат!…
Ръката на Дорфл неочаквано се озова свита около гърлото му. Големът държеше боричкащия се мъж и май се чудеше какво да го прави.
Накрая захвърли сатъра на земята, бръкна под настанилата се на главата му кокошка и извади малко кафеникаво яйце. Церемониално го счупи върху темето на Чорапин и пусна касапина да стъпи.
Бившите колеги на голема се отдръпнаха много пъргаво, когато той мина през кланицата. До входа беше закачена дъска за броене на животните. Дорфл поспря пред нея, взе тебешира и написа: „НЯМА ГОСПОДАР…“
Парчето варовик в пръстите му се разпадна. Големът излезе в мъглата.
Веселка отмести високата си табуретка от работната маса.
— Фитилът направо е подгизнал от арсенова киселина. Хитро се досетихте, сър! Ами че тази свещ дори тежи малко повече от обикновените.
— Твърде гнусен начин да погубиш някого — намръщи се Ангуа.
— Затова пък ужасяващо изобретателен — процеди през зъби Ваймс. — Ветинари седи до среднощ и пише, а сутринта свещта вече е догоряла. Отровен от светлината… А тъкмо светлината е онуй, което не се вижда. Кому би хрумнало да се взре в нея? Не и на някакво дърто мудно ченге.
— Сър, не сте чак толкова стар — весело се ухили Керът.
— А за мудността какво ще ме излъжеш?
— Нито пък сте толкова муден — побърза да го увери капитанът. — Дори често давам за пример вашата
