предписания…
— А, вампир — не! Никога! Да побързаме, Фред, че няма време.
Докато се шмугваше от уличка в уличка, Ноби Нобс се гълчеше, че не се усети навреме какво му готвят. Цялото забълбукване за крале и щуротии е било, защото са искали…
Ужасна мисъл!
Искали са да се пише доброволец.
А той бе прекарал живота си, носейки една или друга униформа. Добре си знаеше първия и най-важен урок — мъжете с червендалести лица и звучни гласове никога не дават най-сладката работа на хорица като него. Търсят доброволци за „чисто занимание“ и след малко вече търкаш до побъркване грамадния понтонен мост. Питат дали някой обича „да плюска на корем“, а после цяла седмица белиш картофи. Никога за нищо не бива да се пишеш доброволец. Ако ще сержантът да се изтъпани пред строя и да ревне: „Търсим доброволци да излочат цели тарги свястно къркане и да се любят с цяла сюрия жени!“ Винаги има някаква уловка. Дори ангелски хор да попиташе мелодично има ли доброволци за рая, Ноби щеше благоразумно да направи крачка назад.
Викнеха ли „Я да видим кои са тук смелчагите!“, Ноби ставаше невидим.
Той заобиколи стадо свине на улицата, без да им обърне внимание.
Дори господин Вайме не очакваше от него да става доброволец за нещо. Уважаваше гордостта му.
Болеше го главата. Сигурно от онези пъдпъдъчи яйца. Не може птици, които снасят такива дребни яйца, да са здрави.
Промуши се край една крава, пъхнала глава в нечий прозорец.
Ноби ще става крал, а? Да, бе! Никой не даваше даром нещо на човек от рода Нобс, освен може би венерическа болест или петдесет камшика на голо.
Реши, че е бягал достатъчно засега, пъхна се в един вход и извади иззад ухото си къса папироска. Щом смукна дима и се почувства в безопасност, започна да се чуди защо животните кръстосват на воля по улиците. Нобс открай време си беше градско чедо. Ноби смътно възприемаше животните като храна в сурово състояние. Не се съмняваше обаче, че не им се полага да се размотават така.
Уморени мъже се мъчеха да ги завърнат обратно към оградените дворове, но понеже си пречеха взаимно, а животните бяха гладни и объркани, в края на краищата улиците само ставаха още по- мръсни.
Ноби усети, че не е сам в укритието си. Погледна надолу.
В нишата на входа се спотайваше и един козел. Беше рошав и смрадлив, но вдигна глава и отправи към ефрейтора най-лукавия поглед, на който е способно едно рогато създание. Неочаквано за самия себе си Ноби изпита дружеска симпатия към четириногото.
Откъсна единия край на папироската си и го подаде на козела, който задъвка доволен.
— Двамата с тебе сме на един хал — поклати глава Ноби.
Най-различни месодайни животни се пръскаха лудешки пред Керът, Ангуа и Дребнодупе. Правеха и невъзможното, за да не ги доближи Ангуа. На Веселка й се струваше, че пред тях отстъпва невидима Преграда. По-страхливите твари се опитваха дори да се покатерят по отвесни стени или се пръскаха с пяна на уста по пресечките.
— Но защо се плашат чак толкова? — учуди се джуджето.
— Нямам представа — промърмори Ангуа. Когато тръгнаха да обикалят около цеха за свещи, малко стадо овце препусна по-надалеч от тях.
Осветените високи прозорци на сградата показваха, че работата тук продължава цяла нощ.
— Всяко денонощие произвеждат по половин милион свещи — съобщи Керът. — Чух, че имали много усъвършенствани машини. Бих ги разгледал с удоволствие.
Откъм отворената врата отзад ярък сноп лъчи проникваше в мъглата. Неколцина мъжаги товареха сандъци със свещи на върволица от каруци.
— Всичко изглежда нормално — вдигна рамене Керът, след като се свряха в едно удобно затъмнено ъгълче. — Но са доста заети.
— Не виждам как ще успеем — обади се Ангуа. — Щом ни зърнат, ще унищожат уликите. А и да намерим арсеник, какво от това? Не е престъпление да притежаваш арсеник, нали?
— А дали е престъпление да притежаваш онова? — прошепна Керът.
Един голем крачеше бавно по пресечката. Изобщо не приличаше на останалите големи — древни, поправяли се безброй пъти, докато станат безформени подобно на човече от меката средина на хляб. Този изглеждаше като нормален мъж… по-точно както нормалният мъж би искал да изглежда. Беше истинска статуя, изваяна от бяла глина. И старателно направената коронка беше част от главата му.
— Познал съм — поклати глава Керът. — Наистина са си направили свой голем. Горките… Въобразявали са си, че техният крал ще им даде свобода.
— Виж му краката! — изсъска Ангуа. С всяко движение по краката на създанието се появяваха и изчезваха тънки червени линии, също и тук-там по тялото и ръцете му.
— Напукал се е — предположи тя.
— Знаех си, че не може да изпечеш глина в пещ за хляб! — тихичко възкликна Веселка. — Формата й е напълно неподходяща.
Големът бутна една от страничните врати и хлътна в цеха.
— Да вървим — подкани ги Керът.
— Командир Ваймс ни заповяда да стоим отвън — възрази Ангуа.
— Вярно, но не знаем какво може да се случи вътре. А и нали ни поощрява да проявяваме инициатива? Вече не бива да чакаме безучастно отвън.
Той прекоси тичешком улицата и отвори вратата. Видя тесен проход между наредени нависоко сандъци. Чуваха се потракване и дрънчене. Лъхна го прегрят въздух.
Веселка долавяше съвсем тихичък разговор няколко педи над железния й шлем.
— Ще ми се господин Ваймс да не я бе пратил с нас. Ами ако й се случи нещо лошо?
— Какво те притеснява?
— Ами… тя е… момиче.
— Е, и? В Стражата имаме поне още три джуджета от женски пол, но за тях не се тревожиш.
— Не ме поднасяй… Кажи някое име.
— Например Ларс Главорез.
— Сериозно?!
— Ха, да не очакваш носът ми да сгреши?
— Но миналата седмица Ларс без ничия помощ разтърва биещите се в „Миньорска среща“!
— А защо се заблуждаваш, че жените са по-слаби? Ако аз се нахвърля срещу пълна кръчма гадняри, няма да се обезпокоиш много, нали?
— Ако е нужно, ще помогна.
— На мен или на тях?
— Не е честно!
— Я пак си помисли…
— Няма да им помагам, освен ако не започнеш да се държиш прекалено грубо с тях.
— А, така ли било? Защо ли някои твърдят, че вече нямало кавалери…
— Въпреки всичко Веселка е… различна. Сигурен съм, че е много кадърна в алхимията, но трябва да й пазим гърба при схватка. Да видим сега…
Пристъпваха навътре в цеха. Над тях се носеха свещи — стотици… не, хиляди — провесени за фитилите от безкрайна верига хитроумно снадени дървени части, чиито краища се губеха някъде из дългото помещение.
— Чувал съм за тази новост — сподели Керът. — Нарекли са я конвейер. Така може да се правят безброй еднакви вещи. Но вижте само каква скорост! Чудя се как колелото…
Ангуа посочи. Наблизо поскърцваше бързо въртящо се крачно колело, но до него нямаше никого.
