— Тя какво викаше? — попита Ангуа, когато все пак реши да издърпа Керът по-надалеч.
— Най-ужасните слова, които едно джудже може да изрече преди битката! Щом бъдат произнесени, някой трябва да умре!
— И какво означават?
—
Големът наблюдаваше джуджето без особено любопитство. Така един слон би изтърпял нападението на вбесено пиле. Изведнъж хвана брадвата и я запокити в ъгъла заедно с литналата като опашка на комета Веселка.
Ангуа помогна на Керът да се изправи. От лявата му ръка капеше кръв. Тя се мъчеше да си запуши ноздрите със силата на мисълта. „Утре е пълнолуние. Нямам богат избор…“
— Защо не се опитаме да го разубедим… — подхвана Керът.
— Ей, постой поне замалко в истинския свят! — изръмжа Ангуа.
Той обаче измъкна меча си от ножницата.
— Арестувам ви за…
Едната ръка на голема разцепи въздуха и оръжието изведнъж се озова забито до дръжката в сандък със свещи.
— Да не те е осенила още някоя светла мисъл? — сопна се Ангуа, когато започнаха да отстъпват. — Или вече можем да си плюем на петите?
— Не можем. Трябва да го спрем още тук.
Ботушите им опряха в стена от сандъци.
— Ами да, май намерихме най-подходящото място. — гърлено изсумтя Ангуа, а големът заплашително вдигна юмруци.
— Ти отскочи надясно, аз — наляво…
Тежък удар разтърси двойната врата в отсрещната стена. Кралят-голем се обърна. От втория удар вратата се нацепи на трески. За миг силуетът на Дорфл се очерта в рамката, после червеният голем разпери ръце и се хвърли напред.
Не тичаше особено бързо, но устремът му беше непреодолим като свличаща се лавина. Дъските на пода скрибуцаха и подскачаха под стъпките му.
Големите се сблъскаха с трясък по средата на цеха. Назъбени огнени линии плъзнаха по тялото на краля, но той изрева, награби противника си през кръста и го запокити в стената.
— Хайде, де? — настоя Ангуа. — Не можем ли вече да намерим Веселка и да се махнем оттук?
— Длъжни сме да му помогнем — натърти Керът, а двата голема пак се вкопчиха в схватка.
— Но как?! Ако това нещо… той, де, не може да спре творението си, как ще успеем ние? Тръгвай!
Керът махна ръката й от рамото си.
Дорфл се надигна от натрошените тухли и нападна отново. Големите се мъчеха да се хванат по-удобно. Постояха така, скърцайки от напрежение, Дорфл внезапно се отблъсна и цапардоса другия голем по главата със собствения му крак. Онзи се завъртя, другата ръка на Дорфл замахна, но беше пресрещната. Кралят се изви неочаквано гъвкаво, събори Дорфл на пода и го ритна, после се претърколи настрана. Дорфл също се претърколи, за да види как и двете му стъпала отлитат към стената.
Кралят се надигна, запази някак равновесие, взе своя крак и го съедини с тялото си. После червените му очи огледаха цеха и пламнаха, щом зърнаха Керът.
— Трябва да има и друг изход оттук! — мърмореше Ангуа. — Нали Кери се измъкна!
Кралят се затича след тях, но срещна ненадейно затруднение. Бе обърнал крака си с пръстите назад. Закуцука в кръг, но въпреки това ги доближаваше.
— Не бива да изоставяме Дорфл така — промълви Керът.
Измъкна дългия железен прът за разбъркване от един казан с нагорещена лой и зачака. Кралят-голем се клатушкаше към него. Керът отскочи, опря гръб на една преграда и замахна.
Големът протегна ръка, отне му пръта и го пусна на пода. Вдигна юмруци и се опита да пристъпи напред.
Не можа да помръдне. Погледна надолу.
— Тсссс… — изсъска остатъкът от Дорфл, стиснал глезените му.
Кралят се наведе и спокойно отсече с ръба на дланта си темето му. Извади писмената от главата и ги смачка.
Светлината в очите на Дорфл угасна. Ангуа налетя към Керът с такава сила, че почти го повали. Обгърна го здраво с двете си ръце и го задърпа.
— Но това нещо току-що уби Дорфл най-спокойно! — възкликна той.
— Жалко, да — припряно се съгласи Ангуа. — Поне щеше да е жалко, ако Дорфл беше жив, та да го убият. Слушай, все пак те са като… машини. Погледни, ще стигнем до вратата преди…
Керът отново се изтръгна от ръцете й.
— Това е убийство — твърдо заяви той. — А ние сме стражници. Нима само ще… присъстваме?! То уби Дорфл!
— И онзи голем е „то“, и Дорфл също…
— Командир Ваймс каза, че все някой трябва да издигне глас от името на безгласните!
„Но той наистина вярва в това! — потресена осъзна Ангуа. — Ваймс слага думи и в неговата глава!“
— Отвлечи му вниманието! — викна Керът, втурнал се нанякъде.
— Как? Да го поканя да пеем дует ли?
— Измислих нещо!…
— Страхотно! — изръмжа Ангуа.
Ваймс огледа стената над входа на цеха за свещи. Различаваше смътно две маслени лампи, осветили гербов щит.
— Виж го тоя!… Боята още не е изсъхнала, а той вече се фука пред цял свят!
— К’во е туй, сър? — попита Детритус.
— Проклетият му герб!
Тролът се вторачи съсредоточено.
— Тая риба що има огън в устата? — озадачи се след малко.
— Хералдически символ — с горчивина обясни Ваймс. — Изобразява лампа.
— Ъхъ, значи е лампа, направена от риба — дълбокомислено установи Детритус. — Оригинално…
— А бе, поне девизът е на човешки език — снизходително отбеляза сержант Колън. — Вместо ония древни приказки, дето никой не ги разбира. Виж, сержант Детритус, туй се нарича игра на думи. „Изкуството ни донесе свещта.“ Ама може да го разбираш и „Арт ни донесе свещта“. Щото той се казва Артър, нали схвана?
Командирът на Стражата стоеше между двамата сержанти и чувстваше, че в ума му зейва някаква дупка.
— По дяволите! — изръмжа. — Вдън земя да потъне! Ами че той ми го показа! Как ли се е подсмихвал! „Глупавият муден Ваймс никога няма да се досети!“ Познал е!
— Е, не е толкоз хитро измъдрено — успокои го сержант Колън. — Нали първо трябва да знаете, че малкото име на господин Кери е Артър…
— Млъкни, Фред! — озъби се Ваймс.
— Слушам, сър! Млъквам, сър!
— Ама че е наглец… Кой беше тоя?
Някаква фигура изскочи от сградата, озърна се и се шмугна покрай стената.
— Ето ти го и Кери! — изсумтя Командирът на Стражата.
Не си направи труда да кресне „След него!“, а се втурна от място в галоп. Беглецът се мяташе трескаво на зигзаг между заблудените овце и свине, но Ваймс фучеше с бързината на яростта и му оставаха броени метри, когато Кери изведнъж кривна в тясна пресечка.
Ваймс се закова на място, преди да се подаде иззад ъгъла. Бе забелязал арбалета, а дори новаците в Стражата научаваха (ако им стигнеше времето, разбира се…), че е твърде глупаво да хукнеш след човек с арбалет в ръцете, който се е скрил в тъмна улица.
