Ваймс не видя и как ръката на Дорфл изведнъж стисна китката на краля-голем. Светлината избухна като две мънички свръхнови звезди в очите на Дорфл.
— Тсссссс!
Белият голем се дръпна назад от изненада и така изправи Дорфл върху остатъците от краката му. Червеният голем се възползва от инерцията, за да замахне.
Времето сякаш пропусна една крачка. В цялата Вселена не помръдваше нищо друго освен юмрука на Дорфл.
Напредваше като планета — без никакво видимо ускорение, затова пък неудържимо.
Тогава безизразното лице на краля-голем се промени. Частица от секундата преди удара той се усмихна.
И главата му се пръсна. По-късно Ваймс си спомняше сценката забавено — протяжна секунда, запълнена с хвърчащи керамични парчета. И думи. По пода се стелеха десетки изписани листчета.
Бавно и кротко тялото на белия голем тупна на пода. Огънят вътре угасна, цепнатините се разшириха и останаха само… отломки.
Дорфл рухна върху тях. Ангуа и Ваймс стигнаха едновременно до Керът, който възклицаваше:
— Той се съживи! Онова нещо се канеше да ме убие и Дорфл се съживи! Но нали писмената вече не бяха в главата му?! Големът не може без тях!
— На своя голем са дали прекалено много писмена, доколкото виждам — поклати глава Командирът на Стражата.
Взе няколко сгърчени листчета. …ДОНЕСИ МИР И СПРАВЕДЛИВОСТ НА ВСИЧКИ… …УПРАВЛЯВАЙ НИ МЪДРО… …НАУЧИ НИ ДА БЪДЕМ СВОБОДНИ… …ПОВЕДИ НИ КЪМ… „Охо… ама че нещастник е бил…“
— Хайде да се махаме оттук. Трябва да направим нещо за ръката ти… — настояваше Ангуа.
— Няма ли да ме чуете?! — повиши глас Керът. — Той е жив!
Ваймс се отпусна на колене до Дорфл. Счупеният глинен череп беше празен като черупката на рохкото яйце от вчерашната закуска. И все пак във всяко око имаше светла точица.
— Аззззз… — изсъска големът толкова тихо, че Ваймс не знаеше дали не му се е причуло. Един пръст задраска по пода.
— Не се ли опитва да напише нещо? — досети се Ангуа.
Ваймс извади бележника си, подпъхна го отворен под ръката на Дорфл и внимателно нагласи молива в пръстите му. Всички зяпнаха ръката, докато изписваше — малко неуверено, но с механичната точност на голем — цели осем думи.
После застина. Моливът падна на пода. Точиците в очите на Дорфл се смалиха колкото главички на топлийки и изчезнаха.
— Ама че работа!… — ахна Ангуа. — Значи нямат нужда от писмена в главите!
— Можем да го сътворим наново! — изграчи Керът. — Имаме глината му.
Ваймс се взираше ту в думите, ту в останките на Дорфл.
— Сър? — обади се питащо Керът.
— Направи го! — заповяда Командирът на Стражата.
Керът примига.
— И то незабавно! — безпрекословно добави Ваймс.
Пак се вторачи в старателно изписаните букви.
„СЛОВАТА В СЪРЦЕТО НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ОТНЕТИ.“
— Щом ще го сътворявате наново… — изрече за мислено — …нека има и глас. Ясно ли е? И не забравяй да се погрижиш за ръката си.
— Глас ли, сър?
— Направи го, казах!
— Слушам, сър.
— Тъй, разбрахме се. — Ваймс се настрои делово. — Двамата със стражник Ангуа ще огледаме тук. Вие се заемете с възложената ви работа.
Обърна се и проследи с поглед как Керът и Детритус изнасят останките.
— А сега — подхвърли на Ангуа — да го видим най-сетне тоя арсеник. Може да си имат скрита работилничка. Едва ли са искали да смесят отровните свещи с обикновените. Веселка ще ни подскаже какво… Впрочем къде се дяна ефрейтор Дребнодупе?
— Ами… Май няма да издържа още дълго…
Озърнаха се. Веселка висеше на конвейера със свещите.
— Ти как се озова горе, а? — заяде се Ваймс.
— И аз не помня, сър.
— Защо не се пуснеш? Не е толкова високо… Олеле…
Джуджето висеше точно над голям казан с разтопена лой. На повърхността изскачаха мудни мехурчета.
— Слушай… — изсъска Ваймс на Ангуа. — Според теб колко е гореща тая гадост?
— Някога хапвал ли сте горещо сладко направо от тенджерата? — отвърна тя с въпрос.
Командирът на Стражата заговори по-силно.
— Ефрейтор, не можеш ли да се залюлееш, за да скочиш по-далечко от казана?
— Дървото е твърде мазно, сър!
— Ефрейтор Дребнодупе, заповядвам ти да не падаш!
— Слушам, сър!
Той смъкна куртката си.
— Да видим сега ще успея ли да се покатеря…
— Няма да стане! — възпря го Ангуа. — Всичко и без това се клати, може да се срути всеки миг!
— Сър — обади се Веселка отгоре, — ръцете ми приплъзват…
— О, небеса, защо не ни викна по-рано?!
— Ами всички бяхте… достатъчно заети, сър.
— Обърнете се с гръб към мен, сър — отсече Ангуа, разкопчавайки ремъците на бронята си. — И то веднага, моля ви! Затворете си очите!
— Но какво?…
— Дрррръжте се ррррразумно, сърррр!
— О, да, бе…
Ваймс я чу да се отдалечава от конвейера и на всяка стъпка издрънчаваше част от бронята й. После тя се засили и крачките й се промениха изведнъж…
Отвори очи.
Вълчицата се метна нагоре с могъщ отскок, захапа рамото на джуджето тъкмо когато Веселка се пусна, и успя да извие тялото си така, че двете да паднат зад казана.
Ангуа се затъркаля по пода. Скимтеше. Веселка отскочи към стената.
— Върколак!
Ангуа се гърчеше и драскаше с лапи по муцуната си.
— Но какво му стана? — поуспокои се джуджето. — Май е… пострадал. И къде изчезна Ангуа? Ох!…
Ваймс погледна разкъсаната й кожена куртка.
— Носиш ризница под дрехите? — смънка слисан.
— Ами… Това ми е сребърната ризница… Но тя знаеше. Казах й…
Той сграбчи нашийника на Ангуа. Тя се опита да го ухапе, срещна погледа му и извърна глава.
— Зъбите й само се плъзнаха по среброто… — омърлушено прошепна Веселка.
Ангуа се изправи на крака, втренчи се сърдито в тях и се мушна зад купчина сандъци. Чуваха скимтенето й, което полека се превърна в глас.
— Коварни хитри джуджета, проклети сребърни ризници…
— Стражник, добре ли си? — строго попита Ваймс.
— Що за глупост — сребърно бельо?!… Моля ви, подайте ми дрехите…
Той събра униформата й, стисна клепачи, за да не я притеснява, и подаде всичко зад сандъците.
— Никой не ми каза, че тя е вър… — жалваше се джуджето.
