всички наоколо през последните дни…
Нещо почука отвътре на вратата на пещта. После ръчката се завъртя сама. Накрая вратата се отвори и нещото полуизпълзя, полупадна на пода.
Ваймс още не се беше събудил напълно. Изтощението и досадните остатъци от адреналин в кръвта му сякаш съскаха по краищата на съзнанието и все пак беше сигурен, че видя ясно как пламтящият човек се изправи. Нажеженото тяло започна да изстива с тих звън. Подът под краката му се овъгляваше и димеше.
Големът се огледа.
— Ти! — посочи го Командирът на Стражата с треперещ от умора пръст. — Ела с мен!
— Добре — отвърна Дорфл.
Кралският хералдически дракон влезе в библиотеката си. Мръсотията по малките прозорци и остатъците от мъгла не позволяваха сивият здрач вътре да избледнее, но с това се справяше меката светлина на стотина свещи.
Драконът седна зад бюрото, придърпа един манускрипт към себе си и започна да пише.
След малко спря и се загледа напред. Чуваше само рядкото изпращяване на някой фитил.
— Хъ-хъ — промълви уверено. — Надушвам ви, Командир Ваймс. Моите подчинени хералди ли ви пуснаха?
— Сам намерих входа, благодаря — отвърна Ваймс и излезе от плътните сенки. Вампирът отново вдиша рязко.
— И дойдохте сам, така ли?
— А кого трябваше да си доведа?
— Сър Самюъл, на какво дължа удоволствието от срещата с вас?
— Удоволствието е само мое — увери го Командирът на Стражата, — защото ще ви арестувам.
— Виж ти. Хъ-хъ. И за какво, ако смея да попитам?
— Може ли първо да привлека вниманието ви към стрелата в този арбалет? Както виждате, липсва метално острие. Цялата е от дърво.
— Колко предвидливо. Хъ-хъ. — Кралският хералдически дракон примига бързо. — Но още не сте ме уведомил в какво съм обвинен.
— За начало — съучастие в убийството на госпожа Флора Лесна и нейния внук Уилям.
— Опасявам се, че тези имена не означават нищо за мен.
Пръстът на Ваймс замалко не натисна спусъка.
— Да… — промълви той, дишайки дълбоко. — Вероятно нищо не означават за вас. Продължаваме разследването и може да има още обвинения. А това, че сте тровил Ветинари, е само отегчаващо вината обстоятелство.
— Наистина ли смятате да си играете на обвинения с мен?
— Хич не бих си прплювал, но — уви! — трябва да се задоволя само с обвиненията.
Вампирът се облегна на стола.
— Командир Ваймс, както научих, вие сте прекалено усърден в работата си. Затова няма да обръщам внимание на…
— Имаме свидетелските показания на господин Кери — излъга Ваймс. — На покойния господин Кери.
По лицето на Дракона не трепна дори мускулче.
— Сър Самюъл, не мога и да предположа, хъ-хъ, за какво говорите.
— Само летящо създание би могло да се промъкне в моя кабинет.
— Боя се, че съвсем ме озадачихте.
— Господин Кери бе убит тази нощ — продължи Ваймс. — Убиецът успя да се измъкне от улица, завардена от двата края. Освен това знам, че в неговия цех е идвал вампир.
— Сър Самюъл, все още напразно се опитвам да проумея какво искате. Не знам нищо за смъртта на господин Кери, а и в града има много вампири. За жалост вашето… предубеждение към нас е всеизвестно.
— Не ми харесва, когато някой смята хората за добитък — изсумтя Ваймс и плъзна поглед по струпаните в стаята томове. — А няма съмнение, че вие точно с това се занимавате, нали? Ето ги родословните книги на най-добрите породи добитък в Анкх-Морпорк. — Арбалетът пак се насочи към вампира, който не бе помръднал. — Власт над хорицата. Това искат вампирите. Кръвта е на второ място. Чудя се какво ли влияние сте придобил за толкова години…
— Не е за пренебрегване. Поне в това сте прав.
— „Човек от сой“… Как звучи само! Както и да е. Някои са пожелали да отстранят Ветинари от играта, но засега са искали да му запазят живота. Твърде много неща щяха да се случат наведнъж, ако той умреше. Впрочем Ноби наистина ли е маркграф?
— Това подсказват всички сведения.
— Събрани от вас, нали? Вижте какво, не ми се вярва у него да има благородническа кръв. Ноби си е от простолюдието, което пък е едно от малкото му достойнства. Изобщо не приемам оня пръстен за доказателство. Хората от семейството му са отмъквали всякакви неща и сигурно бихте намерил доказателства, че той е Херцогът на Псевдополис, Серифът на Клач или дори Дукесата-регентка на Куирм. Миналата година ми сви табакерата, обаче аз си оставам напълно сигурен, че Ноби не е Самюъл Ваймс. Не е тузар, затова пък ви е бил удобен.
Струваше му се, че Дракона става някак по-едър, но сигурно го заблуждаваше трепкащата светлина на свещите.
— И с мен си послужихте ловко, нали? — продължи Ваймс. — Отлагах идването при вас седмици наред. Сигурно доста съм ви поизмъчил. А колко се изненадахте, като ви споменах за Ноби… Иначе трябваше да измислите друг повод, по-съмнителен. А Командир Ваймс го откри. Чудесно изглеждаше. Почти официално. По едно време се замислих — кому е нужен крал? Ами едва ли не всекиму. То си е заложено в хората по рождение. С крале е по-добре. Смешно, а? И онези, които дължат всичко на Ветинари, никак не го обичат. Преди десет години повечето предводители на гилдиите бяха сбирщина мръсници, а сега… пак са си сбирщина мръсници, честно казано, но Ветинари им вдъхна увереността да решат накрая, че нямат повече нужда от него.
Изведнъж младият Керът ни се изтърсва в града и направо прелива от обаяние, има си меч и знаменателен белег. Всекиму хрумват разни щуротии, десетки тъпанари започват да ровят в архивите и си викат: „Ей, кралят най-сетне се е завърнал.“ Почват да го наблюдават и скоро се размрънкват: „Какъв лош късмет, ама той наистина е почтен, честен и справедлив, както си е в легендите. Ау, ами сега! Ако тоя момък вземе, че седне на трона, хубавичко ще загазим! Накрая ще се окаже, че е като ония отдавнашни неудобни крале, дето бродят насам-натам и приказват с обикновените хора…“
— Нима ви допадат обикновените хора? — меко го прекъсна Дракона.
— На мене ли? — завъртя глава Ваймс. — Те не са нищо особено. Само по едно се различават от богатите и могъщите — нямат нито пари, нито власт. Но законът е за това — да поизравни малко нещата. Ето ви причината да съм на тяхна страна.
— Въпреки че сте съпруг на най-богатата жена в града ли?
Командирът на Стражата вдигна рамене.
— Шлемът мъничко се различава от короната. И да го свалиш, пак го усещаш на главата си.
— Сър Самюъл, обяснявате интересно възгледите си и аз пръв бих ви поздравил, че сте измислил как да се примирите с родовата си история, но…
— Не мърдайте! — заповяда Ваймс и хвана поудобно арбалета. — Тъй, значи… Керът е неподходящ, обаче новината се разнася и някому е хрумнало: „Добре, да си намерим послушен крал. Всички чуха мълвата, че законният наследник на трона е невзрачен стражник, да видим кого имаме…“ Открили са, че като опре до невзрачност, Ноби Нобс няма равен на себе си. И все пак… Не са били много уверени. Било е немислимо да убият Ветинари. Вече казах, че всичко е щяло да се промени изведнъж. Но ако го избутат настрана — хем да си е на мястото, хем да не е, докато хората свикват полека с новото… Чудничка хитрост. И някой убедил господин Кери да прави отровни свещи. Имал си голем. А големите не приказват излишно,
