— Кери, познах те! — кресна, без да се показва.

— Въоръжен съм!

— Ама ще успееш да пуснеш само една стрела, преди да те докопаме!

— Ще си призная всичко, ако обещаеш да не ме тормозиш после!

— Опитай с някой друг номер!

Кери заговори по-кротко.

— Те ме накараха да повярвам, че големът ще свърши добре работата. Не знаех, че някой ще пострада толкова зле.

— Разбирам — ухили се зло Ваймс. — Правел си отровни свещи, защото си се надявал да светят по- добре на хората.

— Не се преструвай, че не ме разбра! Уверяваха ме, че всичко ще мине гладко…

— И кои ли са твоите безименни съветници, а?

— Казаха ми, че никой не можел да ни разкрие!

— А стига, бе!

— Чуй ме, моля те! Разправяха ми, че можели… — Гласът затихна и придоби с тона на лукаво увещание, присъщ на тъпанарите, решили да си послужат с хитрост. — Ако ти кажа всичко, ще ме оставиш на мира, нали?

Двамата сержанти също се примъкнаха. Ваймс придърпа Детритус… всъщност придърпа себе си към трола.

— Заобиколи — прошепна му — и се погрижи да не избяга от другия край на уличката.

Детритус кимна.

— Е, какво щеше да ми казваш, господин Кери? — подвикна Ваймс към тъмната пресечка.

— А споразумяхме ли се?

— Хич не си го мисли, господин Кери! Не съм търговец! Сега аз ще ти кажа нещо — предадоха те!

В тишината на уличката се чу нещо като въздишка. Сержант Колън потропваше с крака до Ваймс, за да се стопли.

— Не можеш да се свираш там цяла нощ! — кресна Ваймс на беглеца.

Този път до ушите му стигна звук като от плющене на кожено наметало. Командирът на Стражата вдигна глава към ниско стелещата се мътилка.

— Нещо не е наред. Да вървим!

Нахълта в уличката, следван по петите от сержант Колън, който нямаше нищо против да се озове лице в лице с въоръжен противник, стига да има нечий широк гръб пред себе си.

Насреща им вървеше едър силует.

— Детритус, ти ли си?

— Тъй вярно, сър!

— Къде ли е отишъл? Тук няма никакви врати!

Едва сега започна да различава нещо в мрака.

Видя сгърчено тяло на земята, а ботушът му подритна арбалет.

— Ей, Кери!

Наведе се и запали кибритена клечка.

— Гадна работа! — прошепнаКолън. — Строшили са му врата…

— Умрял е, значи? — осведоми се Детритус. — Да очертая ли положението на трупа с тебешир?

— Едва ли си струва труда, сержант.

— А, нямам нищо против, винаги си нося тебешира.

Ваймс вирна глава. Никъде не се виждаха външни стълби или удобно ниски покриви.

— Я да се махаме оттук…

Ангуа стоеше срещу краля-голем и упорито устояваше на жаждата да се преобрази. И челюстите на върколак едва ли щяха дори да одраскат тази твар, която отгоре на всичко нямаше и вени за разкъсване.

Не смееше да отмести поглед. Създанието шаваше неуверено, на тласъци и гърчове, които у човек веднага биха подсказали сериозен хаос в главата. Ръцете му мърдаха бързо, но безцелно, сякаш до тях достигаха неправилни команди. А и борбата с Дорфл бе повредила белия голем. При всяко движение светлината се процеждаше през десетки нови пукнатини.

— Вече се чупиш! — присмя му се тя. — Пещта не е била подходяща за керамика!

Кралят замахна. Тя се метна встрани и чу как юмрукът му разцепи сандък със свещи.

— Разнебитен си! Защото са те правили като самун хляб! Недопечен си!

Извади меча си. Обикновено нямаше нужда от оръжие. Стигаше й усмивката.

Една ръка избръмча във въздуха и отнесе върха на меча. Ангуа се облещи ужасено към скъсеното острие и направи задно салто, за да избегне следващия удар. Подхлъзна се на свещ и пльосна тежко, но ловкостта й стигна да се свие и да не бъде смазана от стоварил се керамичен крак:

— Къде се изгуби? — нададе вой тя.

— Би ли го залъгала да се доближи още малко до вратата? — долетя до нея глас откъм тавана.

Той пълзеше по крехката дървения, придържаща конвейера.

— Керът!

— Така, почти стигнах…

Кралят-голем се опита да хване крака й. Тя го ритна по коляното и с изумление зърна нова пукнатина. Но огънят отдолу гореше все тъй равномерно. Парчетиите сякаш плуваха върху него. Каквото и да стореха с голема, нямаше да му навредят.

— Аха, готово!

Керът се пусна от рамката, окачена под тавана. Стовари се върху раменете на голема, обхвана шията му с едната си ръка и го заудря по главата с дръжката на меча си. Създанието се олюля и се помъчи да вдигне ръце, за да го смъкне от себе си.

— Трябва да му измъкна писмената. — кресна Керът, а страшните ръце се мятаха безпомощно около него. — Няма друг начин!

Белият голем политна напред и се блъсна в сандъците, които яръснаха свещи навсякъде. Керът го сграбчи за ушите и се напъна да му завърти главата. Ангуа го чу да се задъхва:

— Имаш… право… на… адвокат…

— Керът! Остави ги проклетите права!

Ваймс се втурна с меч в ръка през зейналата рамка на разбитата врата.

— О, богове!… Сержант Детритус!

Тролът се изпъна зад него.

— Тук съм, сър!

— Стрела в главата, моля!

— Щом тъй ви се ще, сър…

— В неговата глава, сержант! На моята нищо й няма! Керът, слизай от тая гнусна твар!

— Опитвам се да откъсна главата, сър!

— Ние пък ще опитаме с два метра стомана в ухото, ти само се махни оттам!

Керът се изправи пъргаво върху раменете на белия голем, постара се да избере подходящия момент и скочи. Приземи се доста неудобно в купчина безредно струпани свещи, единият му крак се подгъна и той се плъзна към неподвижното туловище на Дорфл.

— Ей, господинчо, я виж к’во има тука за тебе! — ревна Детритус.

Кралят-голем се обърна.

Ваймс не долови особено добре какво последва, защото се случи твърде бързо. Само усети въздушната вълна, чу глухото кънтене на стрелата, после и пращенето на дърво, когато върхът й се заби в рамката до главата му.

А белият голем вече се навеждаше над Керът, който се мъчеше да отпълзи чевръсто. Създанието стовари юмрука си…

Вы читаете Глинени крака
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату