— Кери, познах те! — кресна, без да се показва.
— Въоръжен съм!
— Ама ще успееш да пуснеш само една стрела, преди да те докопаме!
— Ще си призная всичко, ако обещаеш да не ме тормозиш после!
— Опитай с някой друг номер!
Кери заговори по-кротко.
— Те ме накараха да повярвам, че големът ще свърши добре работата. Не знаех, че някой ще пострада толкова зле.
— Разбирам — ухили се зло Ваймс. — Правел си отровни свещи, защото си се надявал да светят по- добре на хората.
— Не се преструвай, че не ме разбра! Уверяваха ме, че всичко ще мине гладко…
— И кои ли са твоите безименни съветници, а?
— Казаха ми, че никой не можел да ни разкрие!
— А стига, бе!
— Чуй ме, моля те! Разправяха ми, че можели… — Гласът затихна и придоби с тона на лукаво увещание, присъщ на тъпанарите, решили да си послужат с хитрост. — Ако ти кажа всичко, ще ме оставиш на мира, нали?
Двамата сержанти също се примъкнаха. Ваймс придърпа Детритус… всъщност придърпа себе си към трола.
— Заобиколи — прошепна му — и се погрижи да не избяга от другия край на уличката.
Детритус кимна.
— Е, какво щеше да ми казваш, господин Кери? — подвикна Ваймс към тъмната пресечка.
— А споразумяхме ли се?
— Хич не си го мисли, господин Кери! Не съм търговец! Сега аз ще ти кажа нещо — предадоха те!
В тишината на уличката се чу нещо като въздишка. Сержант Колън потропваше с крака до Ваймс, за да се стопли.
— Не можеш да се свираш там цяла нощ! — кресна Ваймс на беглеца.
Този път до ушите му стигна звук като от плющене на кожено наметало. Командирът на Стражата вдигна глава към ниско стелещата се мътилка.
— Нещо не е наред. Да вървим!
Нахълта в уличката, следван по петите от сержант Колън, който нямаше нищо против да се озове лице в лице с въоръжен противник, стига да има нечий широк гръб пред себе си.
Насреща им вървеше едър силует.
— Детритус, ти ли си?
— Тъй вярно, сър!
— Къде ли е отишъл? Тук няма никакви врати!
Едва сега започна да различава нещо в мрака.
Видя сгърчено тяло на земята, а ботушът му подритна арбалет.
— Ей, Кери!
Наведе се и запали кибритена клечка.
— Гадна работа! — прошепнаКолън. — Строшили са му врата…
— Умрял е, значи? — осведоми се Детритус. — Да очертая ли положението на трупа с тебешир?
— Едва ли си струва труда, сержант.
— А, нямам нищо против, винаги си нося тебешира.
Ваймс вирна глава. Никъде не се виждаха външни стълби или удобно ниски покриви.
— Я да се махаме оттук…
Ангуа стоеше срещу краля-голем и упорито устояваше на жаждата да се преобрази. И челюстите на върколак едва ли щяха дори да одраскат тази твар, която отгоре на всичко нямаше и вени за разкъсване.
Не смееше да отмести поглед. Създанието шаваше неуверено, на тласъци и гърчове, които у човек веднага биха подсказали сериозен хаос в главата. Ръцете му мърдаха бързо, но безцелно, сякаш до тях достигаха неправилни команди. А и борбата с Дорфл бе повредила белия голем. При всяко движение светлината се процеждаше през десетки нови пукнатини.
— Вече се чупиш! — присмя му се тя. — Пещта не е била подходяща за керамика!
Кралят замахна. Тя се метна встрани и чу как юмрукът му разцепи сандък със свещи.
— Разнебитен си! Защото са те правили като самун хляб! Недопечен си!
Извади меча си. Обикновено нямаше нужда от оръжие. Стигаше й усмивката.
Една ръка избръмча във въздуха и отнесе върха на меча. Ангуа се облещи ужасено към скъсеното острие и направи задно салто, за да избегне следващия удар. Подхлъзна се на свещ и пльосна тежко, но ловкостта й стигна да се свие и да не бъде смазана от стоварил се керамичен крак:
— Къде се изгуби? — нададе вой тя.
— Би ли го залъгала да се доближи още малко до вратата? — долетя до нея глас откъм тавана.
Той пълзеше по крехката дървения, придържаща конвейера.
— Керът!
— Така, почти стигнах…
Кралят-голем се опита да хване крака й. Тя го ритна по коляното и с изумление зърна нова пукнатина. Но огънят отдолу гореше все тъй равномерно. Парчетиите сякаш плуваха върху него. Каквото и да стореха с голема, нямаше да му навредят.
— Аха, готово!
Керът се пусна от рамката, окачена под тавана. Стовари се върху раменете на голема, обхвана шията му с едната си ръка и го заудря по главата с дръжката на меча си. Създанието се олюля и се помъчи да вдигне ръце, за да го смъкне от себе си.
— Трябва да му измъкна писмената. — кресна Керът, а страшните ръце се мятаха безпомощно около него. — Няма друг начин!
Белият голем политна напред и се блъсна в сандъците, които яръснаха свещи навсякъде. Керът го сграбчи за ушите и се напъна да му завърти главата. Ангуа го чу да се задъхва:
— Имаш… право… на… адвокат…
— Керът! Остави ги проклетите права!
Ваймс се втурна с меч в ръка през зейналата рамка на разбитата врата.
— О, богове!… Сержант Детритус!
Тролът се изпъна зад него.
— Тук съм, сър!
— Стрела в главата, моля!
— Щом тъй ви се ще, сър…
— В неговата глава, сержант! На моята нищо й няма! Керът, слизай от тая гнусна твар!
— Опитвам се да откъсна главата, сър!
— Ние пък ще опитаме с два метра стомана в ухото, ти само се махни оттам!
Керът се изправи пъргаво върху раменете на белия голем, постара се да избере подходящия момент и скочи. Приземи се доста неудобно в купчина безредно струпани свещи, единият му крак се подгъна и той се плъзна към неподвижното туловище на Дорфл.
— Ей, господинчо, я виж к’во има тука за тебе! — ревна Детритус.
Кралят-голем се обърна.
Ваймс не долови особено добре какво последва, защото се случи твърде бързо. Само усети въздушната вълна, чу глухото кънтене на стрелата, после и пращенето на дърво, когато върхът й се заби в рамката до главата му.
А белият голем вече се навеждаше над Керът, който се мъчеше да отпълзи чевръсто. Създанието стовари юмрука си…