— Все пак нещо задвижва цялата тази машинария… — зачуди се тя.
Този път беше ред на Керът да посочи. Виещите се нагоре, надолу и настрани вериги се събираха в сложен възел. По средата се забелязваше някаква фигура и окото трудно можеше да различи мълниеносните движения на ръцете й. Точно до Керът имаше голяма саморазтоварваща се количка. Свещите неспирно падаха в нея. Никой не изпразваше количката и те се разпиляваха по пода.
— Веселке… — проточи той. — Умееш ли да боравиш с каквото и да е оръжие?
— Ъ-ъ… не, капитан Керът.
— Предполагах. Тогава ни почакай на улицата. Не искам да пострадаш.
Тя се изсули с видимо облекчение, а Ангуа подуши въздуха настръхнала.
— Тук съвсем наскоро е имало вампир.
— Мисля, че трябва да…
— Знаех си, че ще ме разкриете! — кресна някой. — Как ми се ще да не бях купувал проклетото създание! Предупреждавам ви, държа зареден арбалет!
Обърнаха се.
— О, господин Кери! — весело изрече Керът и извади значката си. — Аз съм капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк.
— Знам те кой си! И тебе те знам коя си! И каква си! Очаквах ви! Имам арбалет и няма да ми мигне окото да ви надупча!
Върхът на стрелата обаче трепереше.
— Нима? — промълви Ангуа. — И каква съм аз според вас?
— Изобщо не исках да се забърквам! — викаше Кери. — Онова нещо е убило старците, нали?
— Да — потвърди Керът.
— Но защо? Аз не съм му заповядвал!
— Мисля, че те са помогнали да бъде направен. Знаел е на кого да си отмъсти.
— А другите големи ми го продадоха! — врещеше Кери. — Надявах се само да ми помогне в бизнеса, а проклетото нещо не иска да се спре…
Вдигна глава към безкрайния поток от свещи, но се вторачи отново в двамата, преди Ангуа да се напрегне за скок.
— Значи се труди упорито?
— Ха! — провикна се Кери, но май не му беше до шеги. Изглеждаше като душа, затънала в създадения от самата нея ад. — Изритах всички освен момичетата в опаковката — те пък работят на три смени, и то извънредно! Четирима закупчици обикалят до преумора да търсят лой, двама се занимават само с фитилите, а още трима в момента се пазарят да наемем повечко складове!
— Щом е така — разсъдливо изрече Керът, — накарайте го да не прави повече свещи.
— Ама когато останем без лой, нещото тръгва да скита по улиците! Вие искате ли да се чуди какво да прави, а? Ей, стойте един до друг!
Кери размаха нервно арбалета.
— Само трябва да смените писмената в главата му — продължи да го успокоява Керът.
— Не ми позволява! Да не мислите, че не съм се сетил?!
— Как няма да ви позволи? — учуди се Керът. — Големите са длъжни да…
— Не ми позволява и толкова!
— А какво ще ни кажете за отровните свещи?
— Идеята не беше моя!
— А чия?
Арбалетът се тресеше в ръцете на Кери, който начесто си облизваше устните.
— А, стана много напечено… — смънка той. — Аз излизам от играта.
— Господин Кери, споделете с нас чия беше идеята за свещите.
— Нямам намерение да свърша с източена кръв в някоя уличка!
— О, ние не бихме постъпили така с вас — сериозно го увери Керът.
Господин Кери просто излъчваше ужас — миризмата му стигаше на вълни до носа на Ангуа. Би могъл всеки миг да натисне спусъка от паника. Имаше и друга миризма…
— Кой е вампирът? — рязко попита тя. За секунда й се стори, че мъжът наистина ще стреля.
— Нищичко не съм казвал за никакъв вампир!
— Но носите чесън в джоба си — натърти тя. — И тук се носи прясна воня на вампир.
— Той ми внушаваше, че можем да накараме голема да свърши каквото ни хрумне.
— Например да прави отровни свещи, нали? — любезно подсказа Керът.
— Да, ама това било само за да не ни се пречка Ветинари. — Господин Кери за момент се овладя. — Не е умрял, щеше да се чуе веднага. И според мен да го поболееш не е никакво престъпление, затова…
— Но свещите убиха двама души — прекъсна го Керът.
Собственикът на цеха отново се накани да изпадне в буйна паника.
— Кои са умрели?
— Старица и невръстно дете от Петльова улица.
— А важни хора ли бяха?
Керът кимна сякаш на себе си.
— Почти бях готов да ви съжаля. Допреди секунда. Голям късметлия сте, господин Кери.
— Хайде, де!
— О, не се съмнявайте. Ние ви спипахме, преди да дойде Командир Ваймс. Сега оставете настрана този арбалет и да обсъдим…
Стресна ги шум. По-точно внезапната липса на постоянните звуци — толкова равномерни и натрапчиви, че ушите преставаха да ги чуват.
Потракващият конвейер спря. Свещите се блъснаха една в друга, полюляха се… и настана тишина.
Последната падна върху купчината в количката, търкулна се и се опря в стената.
Отекваха стъпки. Господин Кери заотстъпва заднешком.
— Късно е за приказки! — изстена той. И двамата доловиха конвулсивното свиване на показалеца му. Ангуа успя да избута Керът настрана, но той предусети движението й и ръката му се изпъна светкавично. Тя чу гадния звук от разкъсване на плът, когато дланта му закри лицето й. Керът изпъшка и се завъртя на място от силата на удара. Тупна на пода, стиснал лявата си китка. Стрелата стърчеше от дланта му. Ангуа приклекна до него.
— Острието не е назъбено, нека го извадя вед…
— Не пипай! — кресна Керът и се претърколи на другата страна. — Сребърно е!
Върху тях падна сянка и двамата се озърнаха. Кралят-голем се взираше в нея. Ангуа усети как зъбите и ноктите й започнаха да се удължават. В същия миг зърна малкото кръгло лице на Веселка, която надничаше иззад сандъците. Ангуа потисна върколашките си инстинкти, кресна и на тях, и на джуджето:
— Замри!
Двоумеше се дали да измъкне Керът оттук или да подгони избягалия Кери. И повтаряше неуморно на тялото си, че вълчият облик в момента е крайно неподходящ. Имаше твърде много странни миризми, а и огньове…
Големът лъщеше от лой и восък. Тя започна да се отдръпва полека от него.
Видя, че Веселка се взираше ту в падналия Керът, ту в окачената над главата й брадва. Джуджето свали тежкото сечиво и го заподмята разсеяно.
— Хич не си помисляй да… — подхвана Ангуа.
— Т’др’дузк 6’хазг т’т!!!
— Ох, само това не! — изпъшка Керът. Веселка налетя към гърба на голема с нарастващо ускорение и го цапардоса с острието през кръста. Брадвата отскочи, но джуджето я завъртя с ловък пирует и я стовари по бедрото му, отчупвайки глинено парченце.
Ангуа се чудеше какво да стори. Брадвата фучеше и бръмчеше около голема, а Веселка неспирно надаваше страховити вопли. Думите не се различаваха лесно, но пък в джуджешките бойни викове те не са особено важни, защото просто придават звукова окраска на емоциите. С всеки удар керамични отломки отскачаха от околните сандъци.
