— Туй улика ли е, сър? — попита ободрен.
Командирът на Стражата го шляпна жвакащо по гърба.
— Добре си се справил, Фред. — Побърза да изтрие ръката си в панталона. — Потвърждаваш догадките ни.
— И аз тъй си помислих! — припряно забърбори сержантът. — Да бягам при господин Ваймс, викам си, че да потвърждавам…
— Фред, а гномът защо налага с глава бика?
— Туй е Лудичкия Артър, сър. Дължим му един долар. Той… доста ми помогна, сър.
Роджър вече беше на колене, зашеметен и объркан до немай къде. Не че Лудичкия Артър можеше да му нанесе смъртоносен удар, обаче просто не се спираше. След малко шумът започна да изнервя околните.
— Да му помогнем ли? — предложи Ваймс.
— И самичък се справя чудесно, сър.
Гномът ги чу и им се ухили.
— И без номера, ей! Искам си долара, че да не подхвана и вас като бика! Един от тия гадове веднъж настъпил дядо ми!
— Зле ли е пострадал?
— Кой, бикът ли? Ами да. Дядо направо му откъснал единия рог.
Ваймс решително хвана Колън за рамото.
— Хайде, Фред, имаме още работа…
— Ей, ти! — прекъсна го нечий глас. — Стражник си, доколкото виждам. Я ела по-чевръсто насам!
Командирът на Стражата се завъртя бясно на пети. Някакъв мъж разблъскваше тълпата.
А Колън прецени, че най-лошият момент от живота му може и да не е настъпил. Ваймс имаше навика да реагира като камък, запратен от катапулт, щом чуеше подобни думи, и то изречени от определен вид мънкащ, блеещ глас.
Нахалникът се държеше с надменността на аристократ. Личеше гневът на човек, който не е свикнал с житейските затруднения и току-що е установил, че едно от тях му се е стоварило на главата.
Ваймс бодро отдаде чест.
— Тъй вярно, сър! Стражник съм, сър!
— В такъв случай ела с мен и арестувай онова нещо. Притеснява работниците ми.
— Какво нещо, сър?
— Един голем, човече! Влезе най-дръзко в манифактурата ми и започна да пише по проклетите стени!
— Каква манифактура, сър?
— Просто ела с мен, стражнико. Между другото съм близък приятел на вашия командир и не бих казал, че ми допада отношението ти.
— Много съжалявам, сър — отвърна Ваймс с най-веселия си глас, от който сержант Колън отдавна бе свикнал да се плаши.
На отсрещната страна на улицата наистина имаше невзрачна манифактура. Надменният тип ги въведе вътре.
— Ъ-ъ… Той спомена някакъв голем, сър — смънка сержантът.
Ваймс познаваше отдавна Фред Колън.
— Да, Фред, затуй е много важно ти да останеш на пост отпред и да си отваряш очите.
Облекчението изригна у сержанта като облак пара от вентил.
— Слушам, сър!
Манифактурата беше пълна с шевни машини и пред всяка кротко седеше някой. Гилдиите много мразеха подобни делови начинания, но понеже Гилдията на шивачките имаше твърде слаб интерес към шиенето, нямаше кой да създава главоболия на собственика. Ремъците от машините стигаха до макари под тавана, които се задвижваха от вал, на свой ред задвижван от… Ваймс го проследи с поглед до края на помещението… Аха, крачно колело, в момента неподвижно и видимо изпочупено. Двама големи стояха окаяно до него.
Близо до колелото се виждаше голяма дупка в стената, а над нея някой бе написал с червена боя:
„РАБОТНИЦИ, НЯМАТЕ ДРУГ ГОСПОДАР ОСВЕН САМИТЕ СЕБЕ СИ!“ Командирът на Стражата се ухили.
— Онова създание нахлу през стената, счупи колелото, написа глупавото си послание и си излезе най- невъзмутимо! — обясни мъжът зад гърба му.
— Хм, разбирам. Впрочем повечето такива колела се задвижват с биволи… — отбеляза Ваймс кротко.
— Какво общо има това със случая? А и добитъкът не може да работи денонощно.
Ваймс огледа седящите зад машините. Същите смутени лица като на обитателите на Петльова улица — хора, обременени и с гордост освен нищетата.
— Не може, да — промърмори. — Повечето работилници за дрехи са на Хълма на ленивците, но в тоя квартал надниците са по-скромни, а?
— Тези хора са много щастливи, че имат работа!
— Да-а… — проточи Ваймс и пак огледа редиците от лица. — Щастливи, значи…
Забеляза, че в другия край големите вече се опитват да поправят колелото.
— Чуй сега какво искам да предприемеш… — надуто започна собственикът.
Ваймс го сграбчи за сакото и го придърпа към себе си.
— Не, ти ме чуй! — изсъска в очите му. — По цял ден се занимавам с мошеници, крадци и бандити и нямам нищо против. Но само за две-три минутки покрай тебе ми се прищя да се изкъпя. И ако намеря оня проклет голем, ще му стисна проклетото ръчище, ясно?
Онази част от съзнанието му, която не беснееше, се изненада, че човекът събра достатъчно смелост да му се сопне:
— Какво си позволяваш! Нали ти уж трябва да налагаш реда и закона!
— Тогава защо ли не започна с тебе?! — изрева Командирът на Стражата и така размаха пръст, че едва не го навря в носа му. Озърна се яростно към големите. — А бе, смешници, защо го поправяте туй колело?! Никакъв ум ли нямате в тия кухи чутури?
Изскочи като изстрелян от манифактурата. Сержант Колън прекрати напразните опити да изчегърта от дрехите си засъхналата воняща кал и се затича да го настигне.
— Сър, чух хората да разправят, че един голем излязъл оттук. Бил направен от червена глина. А мен ме подгони бял голем. Сам… Що си толкоз ядосан?
— Кой е собственикът на тая дупка?
— Ами господин Кетърейл. Дето все ни пише писма, че в Стражата имало твърде много от „низшите раси“. Нали се сещате, сър… Троловете и джуджетата…
— Веднага да намериш и зомбита, които да постъпят на служба! — заповяда Командирът на Стражата.
— Ама нали винаги сте се противил и не щете да ги назначавате?
— Значи има желаещи, тъй ли?
— О, да, сър. Свестни момчета са и да не беше тая провиснала сивкава кожа, щяхте да се хванете на бас, че не са лежали в гроба и пет минутки!
— Утре ги закълни и започват работа при нас.
— Слушам, сър. Добра идея ви споходи. И доста ще спестим, щото няма да им заделяме за пенсия.
— Веднага да се включат в патрула по Кралския булевард! Поне те са от човешката раса, нали тъй?
— Вярно, сър.
Колън си напомни, че когато Сам Ваймс е в такова настроение, трябва да се съгласяваш с всяка негова дума.
— Както ме е прихванало — изсъска Командирът на Стражата, — готов съм да назнача и някоя горгона!
— Сър, на господин Горест му е писнало да работи в оная кланица, дето спазват верските
