страхотно целеустремена походка.
Ваймс се вторачи подозрително в него и за кой ли път видя само невинно добродушие…
— Не гледаме светлината — промърмори Командирът на Стражата, — защото с нея виждаме. Тъй, значи. А сега май е време да се отбием в цеха за свещи, какво ще кажете? Дребнодупе, идваш и ти. Вземи си… Ей, ти май още растеш, а?
— Нося ботуши с високи токчета, сър — обясни Веселка.
— Хм, нали уж джуджетата си падат само по железни ботуши…
— Така е, сър. Но моите са с високи токчета. Заварих ги, сър.
— Аха… Чудесно… — Ваймс тръсна глава. — Е, ако можеш да ходиш на тези високи токчета, вземи си алхимическите чудесии и ела с нас. Дежурството на Детритус в двореца сигурно е свършило. Опрем ли до отваряне на врати, той няма равен. Ходещ лост, тъй да се каже. Ще се отбием да го вземем. — Командирът на Стражата зареди арбалета си и запали клечка кибрит. — Досега се мъчихме да работим модерно, но замалко ще се върнем към дядовските номера. Време е да…
— …подритнем някого по четирибуквието ли? — припряно подсказа Керът.
— Близо си до истината. — Ваймс вдиша дима дълбоко и пусна от устата си колелце. — Но не печелиш наградата за точност.
Представата на сержант Колън за света претърпяваше динамични промени. Тъкмо нещо се наканеше да се настани в съзнанието му като най-отвратителния момент от живота му и се случваше друго, още по- гадно.
Първо обяздената от него водосточна тръба се блъсна в стената на отсрещната сграда и той неизбежно се плъзна надолу по диагонала. Всичко можеше да свърши и благополучно, но попречи фактът, че Колън бе натежал през последните години. Щом стигна до средата на тръбата, прогнилото тенеке се счупи.
Сержантът тупна върху нещо меко… е, поне по-меко от очакваната среща с улицата, което издаде мощен звук „Муу-ур-р-р-р-м!“. Претърколи се върху нещо по-ниско и по-меко, което пък го оглуши с „Бе-е-е- ерп!“. Накрая се стовари върху перната твар, която пощуря и започна да го кълве.
Улицата се оказа заета от безцелно щуращи се животни. А когато животните не знаят какво да правят, се изнервят, и калдъръмът беше, образно казано, застлан с резултатите от безпокойството им. Това смекчи още малко края на полета на сержант Колън, но липсата на счупени кости в тялото му беше единствената добра страна на случката.
Разнообразни копита го настъпваха по пръстите. Влажни муцуни кихаха в лицето му.
Досегашният му опит с добитъка се ограничаваше до вкусно сготвени порции. Бе стигнал едва до шеста глава в полезния си наръчник, в който обаче не се споменаваше за смрадлив дъх и големи трополящи крака. А и според сержанта кравите трябваше да мучат мило, а не да издават звуци като някое подводно чудовище.
— Къш! Разкарайте се от пътя ми! Да ви няма!
Един гъсок изсъска насреща му и проточи невероятно дълга шия, мъчейки се да го удари с човка.
Колън отстъпи, но нещо го побутна в кръста. Беше прасе.
И то не приличаше на розовите си събратя от картинките. Имаше размерите на пони. И бивни. За розово и дума не можеше да става. Синьочерната му остра четина стърчеше. Сержантът се постара да бъде справедлив и помисли, че поне червеникавите очички са съвсем прасешки.
Това мило животинче му напомняше за глигана от страшната детска приказка, който изтребил хрътките, изкормил коня и хапнал за закуска ловеца.
Колън се обърна, за да се спаси с бягство, и се натъкна на бик, който пък приличаше на излишно уголемено кубче телешки бульон, и то с крака. Въртеше грамадната си глава, за да види и с двете си очи сержанта. Веднага стана ясно, че никое от тях не харесва гледката.
Бикът наведе глава. Нямаше място за засилване, но поне можеше да мушка и да бута.
Животните се скупчиха около сержанта и той прозря, че има само един начин да се отърве.
По цялата уличка се въргаляха натръшкани мъже.
— Здравейте, здравейте — изрече капитан Керът. — Какво става тук?
Един нещастник, който стискаше дясната си ръка и пъшкаше, вдигна глава.
— Бяхме нападнати изневиделица!
— Нямаме време за глупости — отсъди Ваймс.
— Може би трябва да намерим — възрази Ангуа и му посочи отсрещната стена с вече познатите им букви: „НЯМА ГОСПОДАР…“
Керът разпитваше жертвата.
— Нападна ви голем, нали?
— Тъй беше! Злобна гнусна твар! Изскочи от мъглата и ни връхлетя. Нали ги знаете какви са!
Керът му се усмихна жизнерадостно, а погледът му се плъзна от лицето на мъжа към захвърления наблизо тежък чук. Виждаха се доста разпилени инструменти, сред тях и извит в идеален кръг дълъг лост.
— Брей, какъв късмет сте имали, че сте ходили толкова добре въоръжени.
— Той ни отвърна — упорстваше мъжът и се опита да щракне с пръсти. — Ей тъй… ооох!
— Май сте си изкълчил пръстите…
— Вярно е!
— Хм, дали е възможно хем да ви връхлети от мъглата, хем да ви отвърне? — замисли се Керът.
— Ама всички знаят, че на тях им е забранено да се опъват, като ги удариш!
— Аха, „да се опъват, като ги удариш“… — повтори Керът.
— Не е редно да си се разхождат спокойно по улиците — смънка омърлушено нападнатият и се извърна.
Някой дотича. От мътилката изскочиха двамина мъже с окървавени престилки.
— Ей натам отиде! — кресна единият. — Ще го догоните, ако побързате!
— Не се мотайте, де! — подканяше другият. — За к’во ги плащаме тия данъци?
— Мина навсякъде по пазара и пусна животните! До последното! По Свинския хълм не може да се припари!
— Значи един голем е пуснал животните? — не повярва веднага Ваймс. — Какво му е щукнало?
— Аз отде да знам? Извел козела-изменник от кланицата на Чорапин и сега половината проклети добичета вървят подире му! После напъха стария Фосдайк в машината му за колбаси…
— Какво?!
— Не, бе, не завъртя ръчката. Само му тури стрък магданоз в устата, пусна му глава лук в гащите, овъргаля го в овесено брашно и го набута в машината!
Раменете на Ангуа се разтресоха. Дори Ваймс се ухили.
— После влезе в птицекланицата, награби господин Търуили и… — Мъжът се запъна, защото го слушаше и дама, макар че тя едва се сдържаше да не прихне. Продължи смутено и припряно: — А бе, послужи си с малко градински чай и чесън, ако се сещате…
Другият закима.
— Дъртият Търуили повече няма да погледне тия подправки, хващам се на бас.
На Ангуа й се наложи да им обърне гръб.
— Я му кажи к’во стана при вас, както си колехте свинете — подкани вторият.
— Няма нужда — завъртя глава Командирът на Стражата. — Вече ми е ясно.
— Да, де, ама горкият Сид е най-обикновено чираче и не заслужаваше да му сторят такова нещо!
— Лошо… — промълви Керът. — Ами… аз май имам един мехлем, може да…
— А ще му помогне ли за ябълката? — заяде се касапинът.
— Да не му е напъхал ябълката в гърлото?
— Не, от обратната страна!
Ваймс трепна.
— Леле…
— Няма ли нищо да направите, а? — разфуча се касапинът.
