Долавяше я навсякъде наоколо, бръмченето, деловитата сложност, неудържимия рев…
Нямаше Слова между него и Нея. Той принадлежеше на Вселената и Тя му принадлежеше.
Не можеше да й обърне гръб, защото пак се оказваше с лице към Нея.
Дорфл знаеше, че е отговорен за всяко прещракване в неимоверно сложното й устройство.
Не можеше да каже: „Заповядаха ми.“ Не можеше да каже: „Не е честно.“ Никой не го слушаше. И нямаше Слова. Той беше господар на самия себе си.
Вместо „Няма да правиш това“ вече имаше „Аз няма да правя това“.
Дорфл се въртеше из червеното небе, докато не зърна пред себе си черна дупка. Усети как го засмуква, профуча през сиянието, а дупката се разрастваше, краищата й вече не се виждаха…
Големът отвори очи.
НЯМА ГОСПОДАР!
Изправи се стремително. Вдигна ръка с изпънат показалец.
С лекота го заби в стената, по която бяха изписвали споровете си, и старателно го прокара през ронещите се тухли. Отдели няколко минути за онова, което непременно трябваше да изрече.
Довърши последната буква и проби три точки след нея. И излезе. А зад него остана „НЯМА ГОСПОДАР…“
Сини димни мрежи от пурите скриваха тавана на пушалнята.
— Ах, да, капитан Керът… — чу се откъм някое кресло. — Разбира се, но… дали той е най-подходящият човек?
— Родил се е с белег като коронка. Виждал съм го — добродушно подсказа Ноби.
— Все пак възпитанието му…
— Отгледали са го джуджета — вдигна рамене лорд Дьо Нобс и размаха чашата си към един лакей. — Пак от същото, ако обичаш.
— Не ми се вярва, че джуджетата биха могли да издигнат някого до нужната висота — подсмихна се някой.
Сдържан смях.
— Живеем в голям, оживен и преди всичко… сложен град. Опасявам се, че острият меч и рожденият белег не са най-добрите препоръки. Бихме желали кралят да произхожда от род, който е свикнал със заповедите…
— Например вашия, милорд.
Ноби нападна поредната чаша бренди с примляскване.
— А, не се притеснявайте, свикнал съм да слушам заповеди — успокои ги, щом отдели чашата от устните си. — Кой ли не ме командва…
— Необходим ни е крал, който ще има подкрепата на влиятелните семейства и най-важните гилдии.
— Ами хората много си харесват Керът — съгласи се Ноби.
— О, хората…
— Пък и работата е скучничка — продължи вдъхновено ефрейторът. — Я го вижте стария Ветинари. Все се рови в книжата. Какъв кеф е туй? Ама че живот — седиш зад бюро час подир час, все за нещо се главоболиш, нямаш с к’во да отпуснеш душата. — Вдигна празната чаша. — Напълни я, пич. Ама тоя път догоре. Що ми е тая грамаданска чаша, като пиенето се плацика на дънцето?
— Мнозина обичат й да вдишват аромата — плахо и стъписано възрази глас откъм съседното кресло.
— А, не — снизходително изломоти Ноби, който отдавна подозираше тузарите в нездрави привички. — Аз пък искам да ми минава през устата, ако не сте против.
— Да се върнем към същината на въпроса — предложи друг глас. — Кралят няма да си запълва цялото време с управлението на града. Подразбира се, че ще има кой да му помага. Съветници. Приближени. Опитни хора.
— Че тогаз к’во ще прави? — учтиво прояви любопитство лорд Дьо Нобс.
— Ще седи на трона.
— Ще маха приветливо с ръка.
— Ще заема почетното място на банкети.
— Ще подписва това-онова.
— Ще се налива свински с превъзходно бренди…
— Ще седи на трона, казах!
— Тъй е по-приятно — призна Ноби. — Виждам аз, че някой ще си падне на меките части.
— Разбира се, от краля ще се иска и да схваща намеци поне от петия или десетия път — натърти излишно остро някой, но му изшъткаха.
След няколко опита Ноби си улучи устата с пурата и я засмука.
— Ясно — кимна непохватно. — Искате да си намерите някой тузар, дето няма много работа, и да му речете: „Ей, излезе ти късметът. Я покажи как махаш с ръчичка да видим ставаш ли за крал.“
— О, превъзходна идея, милорд. А не се ли сещате за някое име? Пийнете си още бренди, моля.
— А, бе, ти си разбран човек, като те гледам. И аз съм същият, ха-ха. Тъй, тъй, чак до ръба. За името… не ми изскача никое в главата.
— Всъщност, милорд, ние вече обсъждахме дали да не предложим короната на вас…
Първо очите на Ноби се изцъклиха. После и бузите му се издуха.
Не е особено добра идея да изригнеш гейзер от бренди, когато запалената ти пура е на пътя му. Пламъкът стигна до отсрещната стена и остави следа във вид на въгленочерна хризантема, а в съответствие с един от основните закони на физиката креслото заедно с Ноби се плъзна на колелцата си и спря чак във вратата.
— Крал?… — Ефрейторът се задави и се наложи да го тупат дълго по гърба, за да си поеме дъх.
— Крал ли? — изсвири гърлото му накрая. — Та господин Ваймс да ми отсече главата?!
— Милорд, ще можете да пиете бренди колкото пожелаете — започнаха да го увещават.
— За к’во ми е бренди, като няма да имам уста!
— Но от какво се опасявате?
— Господин Ваймс ще побеснее! Казвам ви, бе, хора — ще побеснее!
— О, небеса, човече…
— Милорд — намеси се навреме някой.
— Да, да, милорд… Когато бъдете коронясан за крал, вие ще нареждате на онзи окаяник Ваймс какво да прави. Или както сте свикнал да казвате, вие ще бъдете шефът. Бихте могъл да…
— Аз да заповядвам на Скалоликия, щото ще съм крал? — озадачи се Ноби.
— Именно!
Ефрейторът зяпна замислено димните вихри във въздуха.
— Ама той ще побеснее!
— Слушай, глупако!…
— Милорд…
— Разбрах! Слушай, глупав милорд, можеш и да го екзекутираш, ако ти хрумне!
— Не може!
— Но защо?!
— Защото ще побеснее!
— Той сам твърди, че е служител на закона, а кой прави законите? Чия дума ще бъде закон?
— Де да знам! — страдалчески се завайка Ноби. — Господин Ваймс разправя, че усещал закона през подметките на ботушите си!
Заозърта се трескаво. Стори му се, че сенките в стаята припълзяват към него.
— Не мога да стана крал! Ваймс ще побеснее!
— Стига сте повтарял това!
Ноби си раздърпа яката.
— Ей, тука е задушно, пък и много пушек се събра. Къде е прозорецът?
— Ей там…
