Асансьорчето се върна с поднос, който Командирът на Стражата извади.
— А това какво е?
— Клачианска лютивка, но без аншоа, сър. Купихме я от барачката за пици на Рон зад ъгъла. Пресилено е да подозираме, че могат да отровят цялата храна в града. А приборите са от дома ми.
— Ваймс, мислиш като истински полицай.
— Благодаря, сър.
— Нима? Аз да не ти направих комплимент?
Патрицият мушна с вилицата съдържанието на чинията, сякаш беше изследовател на неотбелязани по картите континенти.
— Ваймс, защо ли си мисля, че някой вече е ял това?
— Не, сър. Те просто са свикнали да кълцат храната.
— О, разбирам. За момент се усъмних, че опитвачите се престарават. Като си представя само какво пиршество ме чака…
— Виждам, че вече сте по-добре, сър — сковано отбеляза Ваймс.
— Несъмнено.
Когато Командирът на Стражата излезе, Ветинари хапна онези части от пицата, които успя да разпознае. После остави подноса настрана и духна свещта. Поседя в тъмното, мушна ръка под възглавницата и напипа остро ножче и кутия кибрит.
Слава на боговете, че разполагаше с Ваймс. Имаше нещо трогателно в неговия отчаян, пламенен и преди всичко напълно излишен в случая професионализъм. Ако горкият човечец продължаваше да се мъчи така, би било уместно да му подхвърли някой и друг намек.
В голямата стая на Участъка Керът седеше сам и се взираше в Дорфл.
Големът си стоеше все на същото място. Някой шегаджия бе метнал парцалива кърпа за бърсане на чинии върху едното му рамо. Главата му беше отворена.
Керът остана задълго неподвижен, подпрял брадичка на едната си длан. После отвори чекмедже на бюрото и извади писмената на Дорфл. Огледа отново свитъка, надигна се и го постави в главата на голема.
В очите на Дорфл светна оранжев блясък. И около изпечената керамика се появи странното недоловимо излъчване, белязало линията между живите и мъртвите.
Керът намери плочата и молива, натика ги в ръцете на голема и се дръпна.
Пламтящият поглед го наблюдаваше как сваля колана с ножницата и меча, развързва бронята си, смъква кожената куртка и съблича вълнения си пуловер презглава.
Сиянието се отразяваше от изпъкналите мускули на човека.
— Нямам оръжия — изрече Керът. — Нито броня. Нали виждаш? Сега ме чуй…
Дорфл пристъпи тежко напред и замахна. Керът не шавна. Юмрукът спря на косъм от немигащите му очи.
— Не ми се вярваше, че си способен да го сториш — обясни Керът кротко, а ръката на голема този път замря на милиметри от корема му. — Рано или късно ще трябва да проговориш. Да де, да пишеш.
Дорфл поумува и зашари с молива по плочата.
„ВЗЕМИ ПИСМЕНАТА НИ!“
— Разкажи ми сега за онзи голем, който убива хора.
Моливът не мърдаше.
— Другите се самоубиха — промълви Керът.
„ЗНАМ.“
— А как научи?
Големът го погледа втренчено и написа: „ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА.“
— Преживяваш онова, което се случва на другите големи ли?
Дорфл само кимна.
— А хората започнаха да унищожават големи… — подхвана Керът. — Не знам дали ще успея да ги разубедя. Но поне мога да опитам. Дорфл, май вече разбирам какво става. Е, донякъде. И според мен ти добре си знаел кого гониш. Глина от вашата глина. Той навлече позор върху всички ви. Нещо се е объркало и ти си се помъчил да поправиш стореното. Сигурно… сигурно много сте се надявали. А думите в главите ви всеки път са се оказвали по-силни…
Големът беше напълно неподвижен.
— Продали сте го, нали? — кротко попита Керът. — Защо?
„ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР.“
— Но защо? Защото така е написано ли?
„ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР!“
Керът въздъхна. Хората трябва да дишат, рибата трябва да плува, големите пък трябва да имат господари.
— Не знам дали ще мога да оправя бъркотията, но никой друг няма и да се опита, повярвай ми.
Дорфл все едно не чуваше. Керът се върна зад бюрото.
— Чудя се дали старият жрец и господин Хопкинсън не са направили нещо… или са ви помогнали да направите нещо — подметна, без да изпуска от поглед лицето на голема. — И дали после… нещото не се е обърнало срещу тях… защото светът му е дошъл в повечко… — Дорфл оставаше безучастен. Керът кимна. — Както и да е, но ти си свободен. От теб зависи какво ще се случи отсега нататък. Измисля ли как да ти помогна, ще го сторя. Ако големът е вещ, значи е немислимо да извърши убийство, но ще се постарая да науча защо става всичко това. А ако големът може да убива, значи сте разумни същества и онова, което правят с вас, е страшно и трябва да му се сложи край. И в двата случая ти печелиш, Дорфл. — Керът размести някакви книжа по бюрото. — Най-лошото е — добави след малко, — че всеки иска някой друг да му прочете мислите и да нареди света според желанията му. Вероятно това важи дори за големите. — Пак се вторачи в Дорфл. — Знам, че всички вие си имате тайна. Но както ви е потръгнало, скоро няма да остане кой да я пази.
Изгледа подканящо голема.
„НЕ. ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА. НЯМА ДА БЪДА ПРЕДАТЕЛ.“
Керът въздъхна.
— Няма и да те принуждавам. — Неочаквано се ухили. — Макар че бих могъл, да знаеш. Ами ако добавя няколко думички в твоите писмена, за да станеш по-общителен? — Пламъкът се разгоря по-ярко в очите на голема. — Не бих постъпил така, разбира се, защото е нечовешко. Поне ти никого не си убивал. И не мога да ти отнема свободата, защото никога не си я имал. Хайде, върви. Знам къде живееш.
„ЖИВОТЪТ Е В РАБОТАТА.“
— Дорфл, а какво искат големите? Открай време ви виждам да ходите по улиците и все да вършите нещо, но какво всъщност се надявате да постигнете?
Моливът драсна за миг по плочата: „ИЗБАВЛЕНИЕ“. После Дорфл се обърна и излезе.
— Ех, да му!… — провикна се Керът, но — разбира се! — сърце не му даде да довърши.
Потропа с пръсти по бюрото, стана изведнъж, облече се и мина по коридора, за да намери Ангуа. Тя се облягаше на стената в стаичката на ефрейтор Дребнодупе и си приказваше с джуджето.
— Отпратих Дорфл да се прибере вкъщи — съобщи Керът.
— Че той има ли дом? — изсумтя Ангуа.
— Е, поне ще се върне в кланицата. Но май моментът не е особено подходящ един голем да се разхожда сам, затова просто ще повървя след него и ще го пазя от… Ефрейтор Дребнодупе, добре ли се чувстваш?
— Тъй вярно, сър — потвърди Веселка.
— Но ти носиш…
Съзнанието на Керът се разбунтува и не му даде да изрече ужасната дума.
— Пола, сър. Кожена.
Той усърдно потърси някаква уместна реплика.
— А, тъй ли…
