Погребалната карета напредваше бавно по улиците. Съдейки по вида й, бе струвало скъпичко да я наемат, но така си беше на Петльова улица. Хората спестяваха. Ваймс помнеше добре и това. Всеки слагаше настрана по нещичко за черни дни, макар наоколо му отдавна да е паднал непрогледен мрак. Покойникът от Петльова улица би умрял втори път от срам, ако съседите си помислят, че може да си позволи само най- евтиното погребение.
Половин дузина скърбящи пристъпваха след каретата, а зад тях вървяха поне още двайсетина обитатели на квартала. Всички до един се бяха постарали да си придадат що-годе приличен вид.
Ваймс се затътри след шествието по целия път до гробището край Храма на малките богове. Постоя неловко сред надгробните плочи и унило клюмналите дървета, докато жрецът мънкаше нещо. Боговете бяха направили хората от Петльова улица бедни, честни и пестеливи. Защо ли направо не са им залепили на гърбовете надписи „Ритни ме, че сам не мога“? Въпреки всичко обитателите на квартала не страняха от религията, стига да не е с пищни обреди. Не забравяха да слагат настрана по малко живот за черна вечност.
Накрая тълпата се отдалечи от гроба с глуповатия вид на хора, чието непосредствено бъдеще включва помен с ролце от шунка за всеки.
Ваймс си набеляза една обляна в сълзи млада жена и я доближи нерешително.
— Ъ-ъ… Вие ли сте Милдрид Лесна?
Тя кимна.
— А вие кой сте? — Огледа кройката на куртката му и добави припряно: — Сър…
— Да не е починала старата госпожа Лесна, шивачката? — дръпна я полека настрана Командирът на Стражата.
— Ами да…
— А… малкият ковчег?…
— Нашият Уилям…
Момичето май всеки миг щеше да се разплаче отново.
— Може ли да поговорим? — помоли Ваймс. — Надявам се да науча от вас нещо, което ще ми помогне в работата.
Мразеше криволиците на ума си. Почтеният човек щеше да се поклони пред паметта на мъртвите и да си отиде. Но докато стоеше между смръзващите душата му камънаци на гробището, обзе го ужасното предчувствие, че почти всички отговори вече са си по местата. Само ако можеше да се досети за най- точните въпроси!…
Милдрид се озърна към другите опечалени. Бяха спрели до портата на гробището и ги наблюдаваха любопитно.
— Е, знам… — промърмори Ваймс. — Не е най-доброто време…
Сълзите плъзнаха по бузите й.
— Вижте какво… — продължи да мрънка той. — Знам, че сте носила разни гозби от двореца. Не се заяждам. Не съм дошъл да… Ох, по дяволите, да ви дам ли кърпичката си? Вашата май подгизна.
— Всички си вземат храна!
— Знам.
— Пък и готвачът не ни се кара…
— Да, ясно.
— Всеки прибира по някоя дреболия — дъднеше Милдрид Лесна. — Не е като да крадеш…
„Съвсем същото си е — подличко се обади полицейският ум на Ваймс. — Но не ми пука.“
А сега… Все едно бе сграбчил дълъг меден прът и се катереше по хълм, над който тътнат гръмотевици.
— А последната храна, която задиг… да де, взехте… Каква беше?
— Само мъничко крем ванилия и от оная каша, дето я правят от месо…
— Пастет ли?
— Същата. Рекох си, че ще им бъде от полза…
Ваймс кимна. Мека вкусна храна. Точно каквато ти се иска да дадеш на хилаво детенце и беззъба баба.
Ето, вече стъпваше върху билото, облаците чернееха над главата му и нямаше какво друго да стори, освен да размаха гръмоотвода си към тях. Време е да попита…
Както се оказа, сбърка в избора на въпроса.
— Моля ви, кажете ми от какво почина старата госпожа Лесна?
— Ами как да го кажа по-ясно… — подвоуми се Веселка. — Ако тези плъхове бяха отровени с олово вместо с арсеник, можехте да им подострите муцунките и да ги използвате вместо моливи.
Остави колбата на масата.
— Съвсем сигурно ли е? — усъмни се Керът.
— Да.
— Лудичкия Артър не би тровил плъховете, нали? Особено онези, които ще бъдат сготвени.
— Чувала съм, че не прелива от обич към джуджетата — подхвърли Ангуа.
— Да, но в бизнеса няма симпатии или вражди. Бездруго никой, който често се пазари с джуджетата, не се влюбва в тях. А Лудичкия Артър снабдява всяка джуджешка закусвалня и ресторант в града.
— Дали не са се натъпкали с арсеник, преди да ги улови? — предположи Ангуа. — В края на краищата той се използва именно за отрова за мишки…
— Именно — натърти Керът.
— Ха, да не намекваш, че Ветинари хапва по някое вкусно плъхче всеки ден?
— Доколкото знам, използва плъховете като шпиони, затова не вярвам да ги хаби в ролята на закуска. Но няма да е зле, ако научим къде точно си лови стоката Лудичкия Артър, не мислиш ли?
— Командир Ваймс каза съвсем недвусмислено, че той ще разследва отравянето на Ветинари — напомни Ангуа.
— Но ние само ще проверим причината плъховете на Гимлет да са просмукани с арсеник — невинно възрази Керът. — Пък и аз смятам да възложа това на сержант Колън.
— Все пак… да се занимаваме с Лудичкия Артър? — поклати глава тя. — Той е превъртял, та чак се е преобърнал.
— Фред може да вземе и Ноби. Ей сега ще отида да го помоля. Хм… Ефрейтор Дребнодупе?
— Да, капитан Керът?
— Забелязвам, че се опитваш да криеш лицето си от мен… А! Кой те удари?
— Никой, сър!
— Но имаш синини около очите, а устните ти…
— Чувствам се чудесно, сър! — отчаяно избълва Веселка.
— Е, добре, щом казваш. Аз… аз ще потърся сержант Колън…
Измъкна се смутен. В стаичката останаха само Веселка и Ангуа. „Ето ни и нас, момичетата — подсмихна се Ангуа. — Е, поне от нас двете може да се скалъпи някак едно нормално момиче.“
— Сенките за очи май не свършиха работа — призна тя. — Червилото ти отива, но сенките… Не.
— Трябва да натрупам опит.
— Впрочем убедена ли си, че искаш да си запазиш брадата?
— Нима ми подсказваш… да се обръсна? — ахна Веселка.
— Добре, добре, не се стягай толкова. А какво ще кажеш за железния си шлем?
— Подарък ми е от баба! И е типично джуджешки!
— Чудесно, ти си знаеш. Все пак добре започваш.
Някъде под Анкх-Морпорк един плъх си щъкаше по своите дела. В момента минаваше безгрижно през руините на влажно подземие. Свърна зад ъгъла, за да се насочи към познатия му зърнен склад, и едва не се блъсна в друг плъх.
Този обаче стоеше на задните си лапички, носеше черна роба по мярка и размахваше миниатюрна коса. Доколкото личеше под качулката, муцунката му белееше като кост.
