сигурна, че Веселка не е в кръчмата, после въздъхна.
— Добре, господа, да свършваме с тази история по-бързичко.
— Не си играй с храната! — подхвърли някой. Чу се хихикане, което пресекна, щом Керът се загледа в тази посока. Стражниците изведнъж осъзнаха колко интересна гледка са чашите им.
— Няма нищо — кротко изрече Ангуа. Грабителите долавяха смътно, че тук става нещо смахнато, но не можеха да го налучкат. Започнаха да се примъкват към вратата. Никой не се надигна от мястото си, когато дръпнаха резето и излязоха заедно с Ангуа в мъглата.
— Няма ли да помогнем? — разтревожи се един от новаците в Стражата.
— Не заслужават да им помагаме — отсече Ваймс.
Навън се разнесе дрънчене на паднала броня, последвано от протяжно гърлено ръмжене. И от писък. Още един писък. И трети писък, прекъснат от „НЕНЕНЕнененененененеНЕ!…. Ъъърргххх!“ Нещо се блъсна тежко във вратата.
Ваймс стрелна с поглед Керът.
— Вие двамата със стражник Ангуа… хм… добре ли се погаждате?
— Чудесно, сър — увери го Керът.
— Някой би могъл да си помисли, че… а-а-а… са възможни дребни затруднения…
Пльосване на тяло, съпроводено с тихо бълбукане.
— Стремим се да ги преодоляваме, сър — малко по-силно сподели Керът, за да заглуши шума.
— Дочух, че баща й никак не е доволен от нейното желание да работи при нас…
— Сър, в Юбервалд не са особени почитатели на законността. Смятат, че е подходяща само за слабаците. Позволявам си да отбележа, че баронът не се отличава с развито гражданско съзнание.
— С други думи — доста е кръвожаден или поне такава слава му се носи.
— Тя иска да остане в Стражата, сър. Харесва й да среща различни хора.
Навън нещо изкъркори. Нечии нокти драснаха по прозореца. Притежателят им падна внезапно.
— Е, аз не ви се бъркам — отрони Ваймс.
— Оценявам това, сър.
За няколко секунди настъпи тишина, сетне вратата се отвори бавно. Ангуа влезе, оглаждайки дрехите по тялото си, и си седна на стола. Останалите стражници едновременно започнаха втори сеанс по изучаване на чаши.
— Ъ-ъ… — запъна се Керът.
— Рани от див звяр — осведоми го Ангуа. — Но единият от тях неволно простреля другия в крака.
— Мисля — проточи Ваймс, — че е най-добре да напишеш в доклада „Самонараняване при оказване на съпротива срещу задържане под стража“.
— Слушам, сър.
— Не е много редно да представяме случая така — намръщи се Керът.
— Те се опитаха да ограбят нашия бар и да вземат вър… тоест Ангуа за заложник — напомни Ваймс.
— О, сега разбирам, сър — поклати глава Керът. — Самонараняване. Ами да. Разбира се.
Тишина и спокойствие се бяха спуснали и в „Кърпеният барабан“. Трудно е да вдигаш шум, когато си в несвяст.
Сержант Колън се възхищаваше от собственото си хитроумие, проявено на едро, чрез десетлитров коктейл от ром и джин с накълцани вътре двайсетина лимона.
Все пак неколцина бяха останали по столовете си — сериозните пиячи, които се наливаха, сякаш е настъпил последният ден в живота им. Всъщност се надяваха да е точно така.
Фред Колън пък бе стигнал до дружелюбно-разговорчивия етап в къркането. Обърна се мудно към мъжа до себе си.
— Убавичко си е тука, а, приятелче?
— Ох, ама к’во ще разправям на жената после?… — изпъшка несретникът.
— Ми не’ам. Що не й речеш, че си бачкал до късно? И земи, че лапни е’но ментово бонбонче да не лъхаш…
— До късно ли? Хе! Изритаха ме! Мене! Майстора! Петнайсет годинки изкарах в „Спаджър и Уилямс“, ама бизнесът им издуха, щото Кери подби цените. Преместих се при Кери, после — бум! — и там няма работа за мене! „Излишен си“ — викат ми. Заради скапаните големи! Отнемат препитанието на истинските хора! Че за к’во им е на тях да бачкат, а? Не ги чакат гладни гърла вкъщи, я! А проклетата твар пипа тъй сръчно, че не й виждаш ръцете!
— Срамота…
— Да ги потрошим тия гадини, туй викам аз. Да де, имахме си голем и в „Спаджър и Уилямс“, ама вехтата развалина само се мъкнеше насам-натам, а не бръмчеше като муха. Ей, пич, и ти си дръж очите отворени, че накрая ще вземат и твойта работа!
— А, не, Скалоликия туй няма да го изтърпи — похвали се Колън, поклащайки се плавно.
— Ами тогаз няма ли да се намери местенце и за мене при вас?
— Не’ам — вдигна рамене сержантът. Мъжът до него май се раздвояваше. — К’ъв ти е занаятът?
— Фитилджия съм, пич.
— А, сериозна работа, ’начи.
— Ето, Фред — потупа го по рамото съдържателят и остави на масата гъсто изписано листче.
Колън се загледа с любопитство в танцуващите числа. Накрая реши да се съсредоточи само в онова най-отдолу, но се оказа твърде голямо, за да го осмисли.
— А, туй пък к’во е?
— Сметката на негова императорска лордска маркграфска светлост.
— Стига тъпотии, бе, никой не може да изкърка толкоз… Няма да платя!
— Сметката набъбна, щото вписах и счупеното.
— К’во счупено, бе?
Съдържателят измъкна тежка сопа от скривалището й под тезгяха.
— Ти избираш — ръце, крака. Само кажи.
— Айде, бе, Рон, познаваме се от години!
— Вярно, Фред, редовен клиент си. Затуй ще те оставя първо да си затвориш очите.
— Ама мангизите едва ще ми стигнат!
Съдържателят се ухили.
— Ето, видя ли, късметлия си.
Веселка Дребнодупе се облегна на стената до бившия клозет и захриптя.
Алхимиците придобиваха това умение в самото начало на кариерата си. От наставниците си знаеше, че има два показателя за добрия алхимик — атлетичен и интелектуален. Алхимюсьт отговаря на атлетичните критерии, ако е способен да прескочи работната маса и да се покрие зад уютно дебела яка стена за не повече от три секунди. С теста за интелигентност се справя, щом винаги знае точния момент, когато трябва да извърши спортния си подвиг.
Имаше си проблеми и с лабораторното оборудване. Задигна каквото можа от Гилдията, но истинската алхимическа лаборатория трябваше да бъде претъпкана със съдове, които сякаш са изработени на конгрес на хълцащите стъклари. На достойния алхимик не му се налагаше да използва вместо колба керамична чаша с нарисувано на нея мече. Ефрейтор Нобс вероятно щеше да се разстрои много, като види пораженията, нанесени на чашата от опитите на ефрейтор Дребнодупе.
Когато прецени, че пушеците вече са се уталожили по стените, тя се осмели да влезе отново в малката стаичка.
Имаше и още нещо, което я дразнеше. Книгите по алхимия бяха великолепни, всяка страница — истински шедьовър на най-способни гравьори, но в тях никъде не се намираха съвети като „Отвори навреме прозореца“. Разбира се, имаше подробни указания: „Добавяйте куирмска вода към цинка, докато газът започне да се отделя бурно на мехурчета“, обаче липсваха практичните допълнения: „Не правете това в собствения си дом и се сбогувайте с веждите си“.
