— Аз пък ще ви река — продължи нравоучително Ноби, който вече се поклащаше толкова ритмично, че приличаше на обърнато махало, — че тия глупости нищо не струват! Особено пък пред гордостта от про- про-из-изхода.
— Пропроизизхода ли? — не разбра сержант Колън.
— Дядовци и други типове — щедро го осветли по въпроса Ноби. — Аз, значи, си ги имам за разлика от вас!
Сержантът се задави с поредната глътка.
— Всички си имаме дядовци — невъзмутимо възрази съдържателят. — Иначе нямаше да седим тука и да те слушаме.
Ноби се опита неуспешно да фокусира погледа си върху него.
— Вярно! — призна, след като поумува. — Прав си, значи! Само че… само че аз ги имам в повечко, ясно? В тия вени тече кралска кръв, ясно?
— Временно — подхвърли някой.
Наоколо се засмяха, но някак обещаващо, а Колън се боеше от толкова недвусмислени намеци. Спомни си две неща: първо, оставаха му само шест седмици до пенсионирането, и второ, отдавна не бе посещавал тоалетната.
Ноби бръкна в джоба си и извади намачкан свитък.
— Виждате ли го, а? Право на гръб… не бе, герб. Виждате ли? Тука пише „Маркграф“. Аз съм, значи. И можете… можете… можете да сложите лицето ми над вратата.
— Ами да, и туй може да стане накрая — промърмори съдържателят, който зорко оглеждаше клиентите си.
— Питам, значи — що не смените името на тая дупка, да я наречете „Маркграфът на Анкх“, пък аз ще наминавам честичко да пийна по едно, става ли? Като се разчуе, че тука пие маркграф, бизнесът ще потръгне, а? Пък аз нищичко няма да искам в замяна, к’во ще кажете? И хората ще си рекат — туй е свястна кръчма, значи, щом лорд Дьо Нобс се отбива…
Някой стисна Ноби за гърлото. Колън не познаваше грубияна. Беше просто един от покритите с белези небръснати редовни клиенти, чиято функция в такъв час беше да отварят бутилките със зъбите си или — ако са в наистина добро настроение — със зъбите на някой друг.
— Ти к’во дрънкаш, бе — май не сме ти от соя, а?
Ноби величествено размаха свитъка. Устата му се отвори да избълва думи — както сержант Колън предвиждаше със смразяваща увереност — от рода на „Я ме пусни, бе, простако нищожен!“.
С огромно присъствие на духа и пълно отсъствие на здравомислие сержантът се провикна:
— Негова светлост черпи всички!
В сравнение с „Кърпеният барабан“ в „Кофата“ на Бляскавата улица цареше досадно спокойствие. Стражата бе превърнала заведението в свой втори дом, в тих храм, където отдаваше почит на изкуството на напиването. Не че поднасяха особено добра бира, затова пък халбите се появяваха веднага, без излишни приказки… и на вересия. Тук стражниците не бяха длъжни да виждат всичко, което става наоколо, нито пък някой им тровеше живота. А никой не може да се мери с тях в умението да се просмукват мълчаливо с алкохол след осемчасова смяна на улицата. Това занимание ги предпазваше по-добре дори от шлема и бронята. Така светът не изглеждаше прекалено противен.
Пък и съдържателят господин Сиренко беше изкусен слушател. Много добре чуваше реплики като „Следващата да е двойна“ или „Донеси направо бутилката“. Знаеше и правилните отговори, например „На вересия ли? Няма проблеми!“. Стражниците си плащаха сметките рано или късно, иначе трябваше да слушат укорите на капитан Керът.
Ваймс седеше вкиснат над чаша лимонада. Искаше му се да пийне само едно, но разбираше прекрасно защо това няма да се случи. Незнайно как единственото питие имаше свойството да се побира накрая в десетина чаши. Но не му ставаше по-леко от това, че си познаваше проблема.
Повечето стражници от дневната смяна вече се събраха в кръчмата, дойдоха и двама-трима, които уж имаха почивен ден.
Колкото и мърляво да беше свърталището, харесваше му да сяда тук. Сред гълчавата мислите му потичаха по-лесно.
Когато господин Сиренко допусна заведението му да стане на практика петият участък на Стражата, една от подбудите му беше сигурността. Общо взето, стражниците пиеха кротко. Преминаваха от вертикално в хоризонтално положение с минимална врява, не стигаха до свирепост в сбиванията и не чупеха прекалено много неща от инвентара. И никой никога не се опитваше да го ограби, защото стражниците се настървяваха невероятно, когато някой им пречеше да се напият на спокойствие.
Затова се изненада, когато вратата се отвори с ритник и вътре нахлуха трима мъже, размахали арбалети.
— Никой да не мърда, иначе е свършено с него!
Бандитите спряха пред тезгяха. Забелязаха с учудване, че появата им май не смути потенциалните жертви.
— Ох, да му се не види, никой ли няма да затвори тая врата? — изръмжа Ваймс.
Седналият до изхода стражник изпълни заповедта.
— Залости я! — добави натъртено Командирът на Стражата.
Тримата се заозъртаха. Очите им постепенно свикваха с полумрака, от който останаха със силно впечатление за бронираност, подплатена и с шлемовост. Нищо обаче не помръдваше. Само множество ччфтове очи се взираха в тях.
— Ей, момчета, отскоро ли сте в града? — попита господин Сиренко, излъсквайки стъклена чаша.
Най-дръзкият от тримата тикна арбалета си под носа му.
— Давай веднага париците до последния грош! — изкрещя заплашително. — Иначе — обърна се към смълчаната зала — се простете с кръчмаря си.
— А бе, будала, знаеш ли още колко кръчми има наоколо? — подхвърли някой.
Господин Сиренко тъй и не отмести критичния си поглед от скърцащата в ръцете му чаша.
— Стражник Бедрогриз, знам, че ти изтърси тая глупост — изрече хладнокръвно. — Между другото, натрупал си вересии за два долара и трийсет пенса.
Грабителите се скупчиха един до друг. Не очакваха да попаднат в такава кръчма. Отгоре на всичко им се причуваше, че разнообразни остриета излизат полека от ножниците и каниите си.
— Ей, не сме ли се срещали наскоро? — обади се Керът.
— О, богове, пак ли тоя! — изпъшка мислителят сред бандитите. — Дето щеше да ни отреже главите с питка!
— Нали господин Желязнокор трябваше да ви отведе в Гилдията на крадците?
— Таквоз, почна се една препирня за някакви си данъци…
— Ей, не му казвай нищо!
Керът се плесна по челото.
— Ох, вярно, данъчните декларации! Сигурно господин Желязнокор се тревожи, че не му ги занесох!
Бандитите така притиснаха гърбовете си, че заприличаха на шесторък дебелак, който харчи твърде много пари за шапки.
— Ъ-ъ… — смънка единият. — Стражниците не убиват просто ей тъй, нали?
— Да, въздържаме се — потвърди Ваймс, но уточни: — Когато сме на работа.
Най-дръзкият от грабителите изведнъж скочи, награби Ангуа и я принуди да стане.
— Ще си излезем оттука живи и здрави, иначе момичето ще си докара белята, ясно? — изсъска той злобно.
Някой прихна.
— Надявам се да не убиеш никого — промълви Керът.
— Туй ние ще си го решаваме!
— Не говорех на теб — обърна се Керът към бандита.
— Не се тревожи, ще се оправя — увери го Ангуа. Огледа още веднъж всички около масите, за да е
