да го подкрепи в бедата. — Ей, най-добре донеси две наведнъж за него!
— Наздраве, Фред.
Сержант Колън изопна вежди от учудване, когато първата халба бе изпразнена на един дъх. Ноби я остави на масата с доста неуверено движение и заломоти:
— Нямаше да е зле с торба мангизи. — Подхвана полека другата халба. — Пък аз си мислех, че няма как да станеш тузар, ако не си богат мръсник. Мислех си, че с едната ръка ти пъхат пачката, с другата ти нахлупват короната на тиквата. Щото е тъпо да си беден тузар. И от двете неща само лошото взимаш. — Довърши халбата и я тресна на масата. — Виж, щеше да ми е хубавичко да съм от простолюдието, ама да имам мангизи.
Съдържателят се наведе към ухото на Колън.
— К’во му става днеска на ефрейтора? Не бях го виждал да повтаря, а вече осма халба изльоква.
Сержантът също сниши глас съзаклятнически.
— Трай си, Рон, ама Ноби се мъчи, щото е лорд.
— Леле, тъй ли било? Я да ида да отпуша кенефа, че то се знае как къркат и драйфат лордовете.
В Централния участък Сам Ваймс безцелно пренареждаше клечките. Изобщо не попита Ангуа дали е сигурна в догадките си. Подозираше, че би могла да различи по миризмата дори срядата от неделята.
— Кои ли са били другите? Наистина ли са големи? — зачуди се на глас.
— Трудно е да се познае по следите, но така си мисля — увери го тя. — Щях да тръгна да ги търся, но реших, че е по-добре веднага да дойда тук.
— Но защо си убедена, че са големи?
— Заради стъпките. И защото нямат собствена миризма. Усещаше се само с какво се занимават… — Думите й пречеха като дебела стена. — И са имали дълъг спор. Но е бил спор на големи. С писане по стените. Стори ми се, че доста са се разгорещили. — Пак си представи стените в мазето. — Някои са писали твърде натъртено, с грамадни букви. При хората това съответства на яростен крясък…
Ваймс се взираше начумерено в клечките. Единадесет, а дванадесетата — пречупена. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш какво е ставало.
— Теглили са жребий и Дорфл е загубил. — Въздъхна. — Става все по-зле. Някой от вас знае ли колко големи има в града?
— Никой не знае — завъртя глава Керът. — И е трудно да се провери. Не ги правят от няколко века, обаче те се износват много бавно.
— Наистина ли никой вече не прави големи?
— Забранено е, сър. На жреците им избива пяна на устните, когато започнат да говорят за това. Твърдят, че е сътворяване на живот, пък това било работа само на боговете. Но търпят онези, които вече ги има, защото… ами защото са незаменими. Някои работят в затворени подземия, задвижват денонощно машини или не излизат от рудници. Сам знаете — вършат черната работа, влизат на опасни места. Предполагам, че са стотици…
— Стотици ли?! — намръщи се Ваймс. — А сега са започнали да се срещат потайно и да кроят заговори? Само туй ни липсваше! Трябва да ги унищожим до последния.
— Защо?…
— На теб харесва ли ти да си имат свои тайни? Помисли, де — с троловете и джуджетата се погаждаме някак, дори неумрелите са живи по свой начин, макар и адски гаден… — Ваймс срещна погледа на Ангуа. — Да де, някои от тях. Ама тия твари?… Те са създадени само за работа. Все едно лопатите да се срещат, за да си побъбрят!
— В мазето… имаше… и друго — промълви Ангуа. — Трудно е да се обясни. Някакво… усещане.
Ваймс кимна, за да я насърчи. Отдавна престана да се присмива на неясните предчувствия и усещания на Ангуа. Например тя винаги знаеше къде е Керът. Ако стоеше в Участъка, познаваха, че и Керът идва, само по погледа й към вратата.
— Казвай.
— Ами… тежка мъка,сър. Ужасна, непоносима тъга. Ъ-ъ… това е.
Ваймс кимна още веднъж и се почеса по носа. Денят му се стори прекалено дълъг, а още не му се виждаше краят. И му се пиеше неописуемо. Светът си беше достатъчно крив и без собственото му настроение да е толкова вкиснато. А видян през дъното на чашата понякога се избистряше и всичко си идваше на мястото.
— Сър, вие хапнахте ли нещо днес?
Ангуа се вглеждаше внимателно в него.
— А бе, май закусих сутринта — смънка Ваймс.
— Нали знаете какво казва сержант Колън, когато види някого да изглежда така?
— „Тоя е като изсмукан.“
— Същият вид имате и вие сега. Щом ще оставате, поне да пийнем кафе и да си поръчаме пирожки и понички.
Ангуа се пресегна към старата кутия, в която държаха дребните пари. Оказа се учудващо лека.
— Тук трябваше да има поне двадесет и пет долара! — разсърди се тя.
Обърна кутията и на пода падна късичка угарка.
— Дори разписка ли не е оставил? — разочарова се Керът.
— Разписка ли?! Нали говорим за Ноби?
— Да, разбира се…
В „Кърпеният барабан“ всичко бе притихнало. Часът на нехайното веселие отмина само с дребно сбиване. Беше ред на бездънната покруеа.
Пред Ноби вече стърчеше цяла гора от халби.
— А, бе, к’ва полза, кат помислиш, а? — попита той възмутено.
— Можеш да го шитнеш — подсказа Рон.
— На място речено — съгласи се сержант Колън. — Доста богаташи ще ти ръснат чувал жълтици за такваз титла. Говоря ти за ония типове, дето вече си имат голямата къща и всичко останало. Душа дават да станат тузари с титла.
Поредната халба замря във въздуха, преди да стигне до устата на Ноби.
— Хиляди долари ти казвам — вдъхна му смелост Рон.
— Или повечко — вдигна мизата Колън. — Направо ще се изтрепят кой да я докопа.
— Извъртиш ли хитро далаверата, направо лягаш да си папаш париците до края на живота — заяви Рон.
Халбата не трепваше. Противоречиви изражения се бореха за място по буците и криволиците, от които се състоеше лицето на Ноби, но само намекваха за ужасната битка, която се вихреше в душата му.
— Ще се изтрепят, а?… — изломоти накрая. Колън се отмести тромаво. Не беше чувал досега толкова отрова в гласа на ефрейтора.
— Тъкмо ще си бъдеш от простолюдието, ама богат — потвърди Рон, който не се отличаваше с такъв усет за бурите в душевния климат.
— Значи да шитна рожденото си право за… баница… с… нещо си…
— За паница леща — услужливо подсказа един от кибиците, за да не се провали зрелището.
— Ъхъ, ъхъ! — олюля се Ноби. — Ама от мен да знаете… има си го и онуй, дето… дето не се продава… Ха! Който ми свие кесията, нищо не ми взима, прав ли съм?
— Тъй си е — вдигна рамене един мъж на съседна маса, — по-скапана кесия от тая не съм виждал.
— Щото… к’ва полза имам от цял куп мангизи, а?
Пиячите наоколо се озадачиха. Тъп въпрос от рода на „Струва ли си да се накъркаш?“ или „Нали ти харесва да бачкаш до припадък?“.
— А, бе… — обади се един от тях, по-настроен за размисъл — …можеш да си купиш голяма къща, много кльопачка и… пиене… мацки, такива ми ти работи…
— И в туй ли е щастието на човека, а? — възмути се Ноби, блещейки се изцъклено.
Другите онемяха. Не им се щеше да се залутат в такъв метафизичен лабиринт.
