престьпваха очертаните им граници. За да се съхрани традицията обаче, на бесилката се клатушкаше правдоподобна дървена кукла. Случваше се някой тъп гарван да я клъвне по очите и да отлети със скъсена човка.
Ваймс се довлече при бесилката, останал без дъх. Беглецът сигурно вече беше далеч оттук. През белезникавата мътилка не се процеждаха дори последните остатъци от залеза.
Ваймс застана под скърцащата бесилка. Всъщност звуците бяха предвидени в устройството й поначало. Каква е ползата от публичното възмездие, питаха с патос някои, ако не е съпроводено със зловещо скърцане? Във времената на благоденствие дори наемаха някой старец да задейства скърцалото, подръпвайки връвчица. Напоследък го бяха заместили с механизъм, чиято пружина се нуждаеше от навиване само веднъж в месеца.
По обесения се стичаха капки от мъглата.
— Пусто да остане! — прокле Ваймс и се помъкна обратно.
След десетина секунди се спъна в нещо. Беше дървена кукла, захвърлена в канавката.
Когато се върна при бесилката, само веригата подрънкваше унило на вятъра.
Сержант Колън чукна с кокалчетата на пръстите си по гърдите на голема и изтръгна кух звън.
— Ама той е като саксия — чудеше се Ноби. — Как тъй щъкат насам-натам, щом приличат на саксии? Не трябва ли да се пукат на парчета още с първата крачка?
— Отгоре на всичко са тъпи — нареждаше Колън. — Разказаха ми за един в Куирм, комуто заповядали да изкопае ров. Забравили и се усетили чак като почнали да газят до колене във вода, щото оная твар копала безспир, докато стигнала реката…
Керът сложи на масата свещените писмена и листчето, намерено в устата на отец Тубелчек.
— Туй нещо е мъртво, нали? — пожела да се увери сержантът.
— В момента е безобидно — успокои го Керът, като напрегнато сравняваше написаното на двете хартийки.
— Тъй е по-добре. Навремето пъхнах в килера един ковашки чук. Ей сега ще го…
— Не! — отсече Керът.
— Ама нали видяхте какво се канеше да ни стори!
— Не вярвам, че би се престрашил да ме удари. Май само искаше да ни сплаши.
— Успя, и още как!
— Фред, я погледни това…
Сержант Колън се наведе над бюрото.
— Чужди букви — подсмръкна насмешливо. Беше ясно, че според него чуждестранните азбуки не могат и да се сравняват с достойните родни букви, пък и най-вероятно смърдят на чесън.
— Нищо ли не ти прави впечатление?
— Ами… еднакви са — призна сержантът.
— На стария лист са писмената от главата на Дорфл. Другият е бил в устата на отец Тубелчек. Еднакви са до последната буква.
— А защо?
— Предполагам, че Дорфл е написал думите и е пъхнал листчето в устата на стареца малко преди смъртта му — проточи Керът, чийто поглед още шареше по редовете.
— Ей че гнус — смръщи се Ноби. — Тоя е извратен, казвам ви….
— Не ме разбра — завъртя глава Керът. — Написал е думите, защото са единствените, за които е сигурен, че ще подействат…
— Как тъй ще подействат?
— Нали си учил за дишането уста в уста? — подсети го Керът. — При оказване на първа помощ? Бяхме заедно на курсовете в младежката асоциация.
— Дойдох, щото ме подлъгахте, че поднасят безплатно чай с бисквити — начумери се Ноби. — А като ми дойде редът да се упражнявам, манекенът взе, че избяга.
— Все едно — махна с ръка Керът. — Целта е да бъде спасен животът. Искаме хората да дишат, затова им вкарваме въздух в дробовете…
И тримата изгледаха голема.
— Само че тия твари не дишат — възрази Колън.
— Вярно, големът познава само един начин за поддържане на живота — писмената в главата му.
Този път тримата първо се вторачиха в листчетата, след това се заозъртаха към мъртвата статуя, в която се бе превърнал Дорфл.
— Тука застудя — потрепери Ноби. — Усещам аз, като нещо не е наред. Лъхна ме хлад, все едно някой…
— Какво става? — попита Ваймс, изтръсквайки наметалото си от влагата.
— …отвори вратата — завърши Ноби.
Десет минути по-късно сержант Колън и ефрейтор Нобс вече бяха свършили с дежурството за всеобщо облекчение. Колън не можеше да преглътне идеята за продължаване на разследването, след като някой си е признал. Тя изправяше на нокти опита и нагласата му. Получаваш самопризнание и край. Иначе си е чисто недоверие към хората, амаха! Не бива да се вярва на невинните. Виновните обаче са надеждни хора. Всякакви други измишльотини удрят полицейската работа право в сърцето.
— Бяла глина — промълви Керът. — Това намерихме. И то зле опечена. Дорфл е направен от тъмна теракота, твърда като скала.
— Преди края си старият жрец е видял голем — напомни Ваймс.
— Сигурен съм, че Дорфл е бил там. Но това не означава, че е убиец. Просто се е озовал там, когато старецът е умирал.
— Виж ти… И защо?
— Ами… Още не знам. Но съм срещал Дорфл и преди. Стори ми се много благо същество.
— Да де, само че работи в кланица!
— Сър, може би кланицата не е толкова неподходящо място за едно благо същество — промърмори Керът. — Впрочем проверих какъвто архив имаме и не открих нито едно нападение, извършено от голем. Още по-точно — нито едно престъпление.
— Я стига — подсмихна се Ваймс. — Всеизвестно е, че… — Запъна се, щом цинично настроените му уши чуха какво изрича устата. — Нито едно ли?!
— А, знам, че все се намира по някой, чийто приятел чул от дядо си… Това е несериозно. На големите не им е позволено да вредят на хората. Такива слова имат в главите си.
— Е, няма как да отрека, че се втрисам от тях.
— Сър, всеки се втриса от тях.
— И се разказват какви ли не истории за тъпотиите им — един направил хиляда чайника от сутринта до вечерта, друг изкопал дупка, дълбока цели километри…
— Аз също съм ги чувал, сър. Все пак не стигат до престъпления. Само се бунтуват.
— Как тъй се бунтуват?
— Като изпълняват тъпо дадените им заповеди, сър. Лесно е да си го представите — някой се разкрещява на голема: „Я иди да правиш чайници!“, и той ги прави. Не е редно да ги виним, че се подчиняват, сър. Нали не са му казали точно колко чайници да направи? Никой не очаква и не иска от тях да мислят, затова те си го връщат тъпкано именно като не мислят.
— Бунт чрез работа, а?
— Това си е мое хрумване, сър. Но един голем сигурно вижда смисъл в него.
И двамата неволно се озърнаха към неподвижното туловище в стаята.
— Дали ни чува? — усъмни се Ваймс.
— Едва ли, сър.
— А каква е тая щуротия със словата?…
— Хм… Според мен те мислят, че мъртвият човек някак си е загубил свещените слова. Не ми се вярва, че разбират как сме устроени, сър.
— Ха, досущ като мен!
