Масклин

Тери ПратчетМасклин

За номите и за времето

Номите са мънички. Дребните създанийца, общо взето, не живеят дълго. Но пък със сигурност живеят скоростно.

Чакайте да обясня.

Едно от най-кратко живеещите същества на планетата Земя е мушицата, наречена еднодневка. Само ден — толкова й е съществуването. Най-много живеят онези борове с рошавите шишарки — по 4700 години, че и още отгоре.

Явно не им е лесно на еднодневките. Но важното е не колко продължава животът ти, а колко дълъг ти изглежда.

За еднодневката някакъв си час може да изглежда като цял век. Сигурно старите еднодневки, като си седнат, си приказват как в тая минута животът не може да се мери с добрите стари минути едно време, когато светът бил млад, слънцето греело къде-къде по-ярко, а пък ларвите показвали малко от малко уважение. Докато дърветата, които не са от най-пъргавичките, вероятно имат време да забележат само как небето все тъй си блещука, преди да ги налегнат съсухрянето, червеите и изобщо разрухата.

Всичко това си е малко нещо относително. Колкото по-скоростно живееш, толкова повече те товари времето. За един ном годината трае колкото десет за човека. Помнете го. И да не ви притеснява. Тях не ги притеснява. Те и представа си нямат от това.

В началото…

I. Бе Мястото.

II. И Арнолд Брос (създаден в 1905) се яви пред лицето на Мястото, и видя, че има Потенциал.

III. Защото бе Главната улица.

IV. Да, а и Автобусните спирки бяха подръка.

V. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Да бъде Магазин, и да е Магазин, какъвто Светът до днес не е виждал.

VI. Да бъде дължината му от Палмър Стрийт чак до Рибния пазар, и да бъде ширината му от Главната улица право до Дизраели Роуд.

VII. Да бъде висок Пет Етажа плюс Мазе и да светят Асансьорите Му; да бъде Вечен Огън в Котелното под мазето, а навръх етажите да бъде Счетоводен Отдел, който да управлява всички неща.

VIII. Защото туй трябва всички да го Знаят от Арнолд Брос (създаден в 1905): Всички Неща под Един покрив. И ще бъде наречен: Магазинът на Арнолд Брос (създаден в 1905).

IX. Тъй и стана.

X. И Арнолд Брос (създаден в 1905) раздели Магазина на Отдели — Железария, Дамско бельо, Мода и други според Вида им, и създаде Човеците да ги напълнят с Всички Неща, и те рекоха: Да, Всичко е тук. И Арнолд Брос (създаден в 1905) рече: Да бъдат Камиони, и Цветовете им да са Червено и Златно, и да потеглят тъй, че всички да знаят: Арнолд Брос (създаден в 1905) доставя Всички Неща по Поръчка.

XI. Да бъдат Пещери на Дядо Коледа, и Зимни Разпродажби, и Летни Намаления, и седмици „Здравей, Училище“, и Всички Стоки според Сезона им.

XII. И дойдоха Номите в Магазина, и тук щеше да е техният Дом — сега и завинаги.

Из „Книга на номите“ Мазета, стихове I–XII

1.

Това е историята на Завръщането у дома.

Това е историята на Значимия път.

Това е историята за камиона, който изрева през спящия град и се втурна навън по шосетата; помиташе уличните лампи, лашкаше се от единия край до другия и тресеше витрините; спря, щом го погна полицията. А когато слисаните мъже се върнаха в колата си, за да докладват: „Чуйте, ей, чуйте бе! Ами че никой не го кара!“, тя се превърна в история за камиона, който пак запали, затъркаля се надалеч от смаяните мъже и се стопи в нощта.

Ала историята не свършва дотук.

Нито пък оттук започва.

От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.

Дъждът барабанеше по старите кутии от хамбургери и по пакетчетата от чипс в теленото кошче, което бе предоставило временно убежище на Масклин.

Погледнете го. Мокър. Премръзнал. Страшно разтревожен. И само половин педя висок.

Кошчето за боклук обикновено беше добро място за ловуване, дори и през зимата. Често в пакетчетата се намираше по някой хрупкав пържен картоф, а току-виж и пилешко кокалче. Веднъж-дваж имаше и плъхове. Последния път, когато имаше плъх, наистина им излезе късметът — цяла седмица преживяха с този плъх. Лошото беше, че на третия ден плъхът вече ти втръсва. На третата хапка, ако става въпрос.

Масклин огледа паркинга.

И… ето го, точно навреме. Прецапа локвите и щом спря спирачките му изскърцаха.

Беше гледал как този камион пристига всеки вторник и четвъртък сутрин през последните четири седмици. Старателно бе засякъл за колко време спират шофьорите.

Имаха точно три минути. За някой с размерите на ном това си е повече от половин час.

Той се промъкна през мазните хартии, изскочи през дъното на кошчето и притича до храстите в края на парка, където чакаха Грима и старците.

— Дойде! — възкликна той. — Хайде!

Те се надигнаха. Замърмориха, засумтяха. Това му го бяха разигравали сума ти пъти. Знаеше, че не си струва да крещи. Само дето се разстройваха, сконфузваха се и продължаваха да мрънкат. Мрънкаха, че им били студени картофите, дори и когато Грима ги притоплеше. Мръщеха се на мръвките от плъха. Сериозно си беше мислил да тръгне сам, но все не можеше да се реши. Те имаха нужда от него. Трябваше им някой, пред когото да мрънкат.

Ама бяха толкова туткави. Направо му идеше да се разреве.

Но се сдържа и се обърна към Грима:

— Хайде де — рече той. — Да ги сръгаш ли, що ли. Иначе няма да се размърдат.

Тя го потупа по ръката.

— Страх ги е — отвърна тя. — Ти тръгвай. Аз ще ги доведа.

Нямаше време за спорове. Масклин притича обратно през лепкавата кал, като развиваше въжето с абордажната кука. Беше му отнело цяла седмица да я направи от парче тел, измъкнато от една ограда, и се бе упражнявал дни наред. Когато стигна до гумата на камиона, метна ловко въжето.

На втория опит куката се закачи високо-високо за брезента. Той я подръпна веднъж-дваж за проверка, после застърга с подметки по гумата и се покатери нагоре.

И преди го беше правил. О, да — цели три-четири пъти. Пропълзя под тежкия брезент и хлътна в мрака отвъд него, като издърпа още връв и я нави възможно най-стегнато около едно от въжетата, дебели колкото ръката му.

После се промъкна обратно към ръба на каросерията — слава Богу, Грима вече беше подкарала